— Дали е прочела писмото?
— Печатът беше цял.
— Печатът не е пречка за сръчните.
Понякога Дънкан наистина успяваше да ядоса Уилям.
— Не е прочела писмото. Лейди Бъкнел гарантира за нея.
— Добре де! Просто проявявах предпазливост. Ти проявяваш предпазливост. — Младият мъж отпи от уискито си. — Как възнамеряваш да спиш при положение, че такава красавица ще се намира само на няколко крачки от теб?
Понякога Дънкан си просеше един здрав шут. Уилям овладя раздразнението си, защото знаеше, че ако приятелят му усети дори намек за неволния му интерес към мис Пендъргаст, щеше да го скъса от подигравки.
— Виждал съм и по-хубави гувернантки от нея. — Определено мис Пендъргаст не проявяваше нито зачитане, нито интерес към него, което беше доста необичайно.
Обаче добре. Щом тя не се интересува от него — хубаво. Беше му гарантирала, че ще остане тук една година и той й вярваше, но дълбоко в себе си се чудеше как ще преживее мъчението тя да е толкова близо до него. В нея имаше нещо особено… някаква дързост, все едно тя имаше тайна, която мамеше да бъде разкрита. Решителност, все едно можеше да се справи с всяка ситуация. Болка, все едно беше видяла най-лошото у мъжете и не им вярваше. И в контраст с всичко това — някакво сладко удивление, сякаш изпитваше привличане към него, ала не знаеше как да прикрие чувствата си. О, да! Първоначалното му желание беше да остане прав по време на разговора им, за да й вдъхне страх с ръста си. Вместо това се бе наложило да седне, за да прикрие крещящото, първично, примитивно доказателство за това, че я желае.
Дънкан го гледаше така, сякаш е изрекъл мислите си на глас.
— Другите ти гувернантки бяха безмозъчни идиотки. Тази е от друг сой. Слушах ви под прозореца и определено мога да кажа, че те постави на мястото ти. Не знам как ще й устоиш.
— Не ми допадат жени с толкова остър език.
— Не спирай да си повтаряш това. Помага. — Този път усмивката на Дънкан беше горчива.
6
Имението „Блайт“, резиденцията на Трокмортън в Съфолк, Англия.
Същия ден
— Благородни млади момко, вие със сигурност знаете как да покажете нагледно на бедната стара жена какво значи вихрен танц. — Валда, графиня Федърстоунбоу се облегна на една от мраморните колони във величествената бална зала на Трокмортънови и почна да си вее с ветрилото от паунови пера. — Готова съм да се обзаложа, че сте много популярен сред младите дами.
Лорд Хийт, смешен и глупав млад мъж, се усмихна самодоволно и подаде на графинята бастуна й.
— Благодаря, мадам, ще ми се да вярвам, че съм им приятен по единствено присъщ на мене начин. Да ви донеса ли нещо разхладително, например лимонада? На вашата напреднала възраст трябва да сте доста изтощена след толкова напрегнато занимание.
Валда затвори очи и го потупа по ръката с ветрилото.
— Ах, ти, чаровнико! Ще съм ти благодарна ако ми отделиш още един момент от безценното си време, за да ми донесеш лимонада.
— Да, мадам. На вашите услуги, мадам. — Лорд Хийт се поклони дълбоко и се отдалечи с бодра крачка — висок, мургав, почти красив мъж.
Поправка: Щеше да бъде красив, ако не се беше изринатото му с многобройни пъпчици лице, което неимоверно го загрозяваше. Валда изчака той да се скрие от погледа й, след което, усмихвайки се и кимайки наляво и надясно, същинска вълчица сред стадо блеещи овце, се смеси с тълпата. Една от младите овчици се разхождаше с перо, забодено във високо фризираната коса, с превзета усмивка и с трапчинки на личицето си. Рокля от блестяща, златна коприна придаваше на друга овчица жълтеникав, нездрав вид. Естествено, всички овни бяха облечени по еднакъв начин: тъмни сака, снежнобели ризи, панталони от шотландски кариран плат и безупречно лъснати черни кожени обувки. Със своя тюрбан с диамантена брошка от наситенолилаво кадифе в комбинация с кадифена рокля в същия цвят с розово копринено елече, закопчано до кръста, Валда изглеждаше по-добре от всички тях.
Тя зърна свое отражение в едно от многото огледала, които покриваха стените на залата. Или по-точно, зърна отражение от годините на своята младост. Във фигурата и лицето си тя видя остатъците от красотата, която и беше спечелила граф за съпруг. Висока, очарователна, елегантна — тя все още беше всичко това. Но старостта… Мразеше тая работа със стареенето. Бореше се всячески срещу него, ала губеше битката, а за жена с нейното възпитание и интелигентност това беше немислимо. Животът й се състоеше от безкрайно преодоляване на предизвикателства. Беше се родила в бедно семейство с добро потекло и се бе омъжила за богат благородник. Съпругът й беше прахосал всичките си пари и тя се беше озовала заточена във фамилното имение в Езерната област — какво примитивно място! Ах, какво ликуване беше, когато се измъкна от Мейтланд менър! Считаше това за най-големия си успех. Беше открила начин да изкарва повече пари, отколкото човек можеше да си представи. Този начин включваше надхитряването на псетата-пазачи тези костюмирани, скучни овце, които се смееха, танцуваха и флиртуваха без да подозират за вълчицата, която се промъкваше необезпокоявано сред тях.