Харесваше й да бъде по-умна от всички тях. Мразеше бастуна, с който беше принудена да ходи, гърбицата си, червеникавокафявите петна по бузите си. Но най-много от всичко мразеше пренебрежителния начин, по който пъпчиви млади мъже я канеха на танц. Преди трийсет години я молеха за тази чест. Сега просто изпълняваха дълга си, и на всичкото отгоре танцуването болезнено натоварваше бедрената й става.
Федърстоунбоу, старият глупак, все още можеше да танцува гавот. Валда спря зад огромна ваза с разкошни цветя и видя как Рупърт подскача с младата мис Кей за партньорка. Пъргав и енергичен както винаги, той търчеше подир момичета, които не бяха и наполовина толкова хубави, колкото Валда навремето. Ако не беше кесията, която свитите й от артрита пръсти стискаха здраво, той веднага щеше да я зареже. Пък и напоследък… напоследък тя го караше да се чувства неудобно. Може би след толкова много години най-сетне беше почнал да осъзнава, че се е оженил за вълчица, която е способна да се обърне срещу него и да му прегризе гърлото.
Страхът му й доставяше голямо удоволствие, но не можеше да допусне да го уплаши прекалено много — колкото и да беше жалко. Ако хората научеха, че мъжът й се бои от нея, те биха могли да си зададат въпроса дали наистина я познават. Щяха да се вгледат по-дълбоко в нея, а това би могло да има лоши последици. В края на краищата Валда познаваше цялото английско общество и от своя страна обществото си мислеше, че я познава.
Не, ако станеше обект на подозрение, щяха да последват неприятности. В нейната професия неприятностите водеха до натрупване на повече неприятности, а най-голямата неприятност беше смърт, причинена от куршум в челото. Тя самата често бе прибягвала към това решение. Значи трябваше да се държи по-мило с Рупърт и да спре да лелее образи за това как го убива. Една вдовица не получава покани за приеми. От вдовиците се очаква да потънат в траур, а ако Валда не можеше да посещава приеми, нямаше да може да стриже информация от тези добре облечени овце.
— Лейди Федърстоунбоу.
Тя подскочи, когато чу гласа на младия Трокмортън. Не бе усетила кога е застанал зад нея. Беше пооглушала малко — изискванията на професията й го налагаха.
Той излезе пред нея и се поклони. Някои жени го намираха за красив, но не и Валда. Той беше твърде висок, твърде широкоплещест, твърде сериозен, а очите му можеха да пробият женското спокойствие.
— Гарик, момко, радвам се да те видя. Получи ли онази важна бизнес информация къде мога да инвестирам някоя и друга лира?
Може ли да те изпратя за напитка, през това време ще те почакам в кабинета ти и ще претършувам чекмеджетата ти.
— Не и тази вечер. — Той протегна ръка и онази градинарска щерка, за която бе имал глупостта да се ожени, пристъпи напред и я пое. — Селест и аз искахме да ви благодарим за това, че удостоихте с присъствието си нашия пръв прием.
Валда им отвърна с блага — и неискрена — усмивка.
— Мили мои, за нищо на света не бихме пропуснали мъничкото ви празненство. Та нали практически аз и Рупърт станахме причината да се съберат двете влюбени птичета! — добави със скрита злоба тя.
Това девойче, тази шафрантия, тази Селест дори нямаше благоприличието да се изчерви при напомнянето за онази позорна сцена в зимната градина. Тя само отвори широко лешниковите си очи, пое ръката на Валда в своята и я стисна сърдечно.
— Точно така е — каза тя.
Валда искаше да отскубне ръката си от нейната и да запрати в лицето й някоя обида. Но това не влизаше в ролята на доброжелателна семейна приятелка, а ако въобще някое семейство беше богато на международна информация, това бяха Трокмортънови. За тях шпионажът беше традиция и тя очакваше да измъкне буца самородно злато от младия Трокмортън точно тази вечер.
Той отправи към нея още един кос поклон.
— Ако не възразявате, милейди, ще поверя Селест на вашите грижи. Дошъл е пратеник с новини от голяма важност за моите ъ-ъ… за търговията ми с вносни стоки и се налага незабавно да му отделя внимание.
Валда искаше да смачка Селест като бълха, но вместо това размаха укорително пръст към младия Трокмортън.