— Какво си намислил, скъпи момко? Ако се открие възможност за инвестиране непременно трябва да кажеш това на твоите верни приятели, лорд и лейди Федърстоунбоу.
— Това не е точно възможност за инвестиране — Трокмортън шаваше с яката си. — По-скоро бих казал, че сме претърпели големи поражения от предателството ъ-ъ… от нападенията на плъхове и сега сме разбрали кой е главният доносник ъ-ъ… как да изтребим плъховете. А сега моля да ме извините.
Валда се втренчи в гърба му, докато той крачеше към кабинета си. Плъхове? Това код ли беше? За нея и Рупърт ли говореше? За нея? Невъзможно. Тя не беше някакъв малък, пухкав, отвратителен гризач. Тя беше вълчица, пред която стоеше задачата да незабавно да узнае що за разговор се провежда в кабинета. Валда се обърна към Селест, която още се усмихваше с онази своя усмивка.
— Знам, че не искаш да стоиш до една глупава стара жена, когато можеш да танцуваш.
— О, лейди Федърстоунбоу, за мен със сигурност е удоволствие възможността да се наслаждавам на компанията на толкова стара и почитана гостенка.
Селест съвсем ясно беше наблегнала на прилагателното „стара“. Валда я досърбя ръката да цапардоса малката кучка. За да си отмъсти за тази наглост, тя улови погледа на съпруга си и с повелителен жест на брадичката му нареди да отиде при нея. Той бързо си проправи път през натоварения дансинг.
— Твърде си любезна, скъпа — каза тя на Селест и постави ръката й върху тази на Рупърт. — Нашата очарователна млада домакиня не бива да седи без партньор за танците.
Дъртият глупак не можеше да повярва на късмета си. Той искаше да се докопа до новата мисис Трокмортън от първия миг, в който я беше видял. Това беше когато Селест наскоро се беше завърнала от Париж и се държеше прелъстително с всеки мъж, който проявяваше интерес към нея. Рупърт се поклони, изви вежди и я поведе към дансинга.
Валда остана достатъчно дълго на мястото си, за да се увери, че двамата няма скоро да приключат с танца, после се отправи към кабинета на Трокмортън.
В преддверието се разнесе мъжки глас, в който се усещаше явно недоверие:
— Та това е скандално! Не вярвам! Кой го твърди?
Валда се напрегна, за да чуе отговора, изречен от нисък и приглушен мъжки глас.
— Уверявам ви, че той не притежава интелигентността за да ме заблуждава толкова дълго време — тържествено обяви Трокмортън.
Валда тихичко си пое дълбоко дъх и стисна коприненото елече пред гърдите си.
Ниският глас отново отговори. Валда се примъкна по-близо.
— Доколко вероятно е това? Тя е стара. — В гласа на Трокмортън се усещаше подигравателна ирония. — Освен това те са уважавани семейни приятели.
Валда беше чула достатъчно. Те говореха за Рупърт и за… нея. Не след дълго Трокмортън щеше да бъде убеден и тогава… щеше да й се наложи да върви по копринено въже.
Върна се в балната зала и я обходи с поглед. Рупърт, стария глупак, се беше оттеглил настрана и стискаше силно ръката си, сякаш много го болеше.
Очевидно младата Селест не бе останала възхитена от опипването му.
Валда го изгледа яростно, улови погледа му и отново му даде знак с брадичка. Наблюдаваше го, докато той вървеше несигурно към нея — кокалест мъж с издължена брадичка и репутация на коцкар, от когото копнееше да се освободи. Но както винаги той висеше на шията й като воденичен камък.
Знаеше твърде много. Плашеше се прекалено лесно. Той трябваше да се върне с нея… обратно в Езерната област и Мейтланд менър. Там, където беше скривалището със злато и скъпоценни камъни. Веднъж да стигнеха там, тя щеше да задейства плана им за бягство и те щяха да изчезнат от Англия.
Разтърка бедрото, което я болеше ужасно. Само да не беше толкова стара за приключения…
7
— Тези деца са чудовища.
— Да, мис.
— Отнасям се с уважение към тях и всичко, което искам в замяна, е малко уважение и към мен самата.
— Да, мис.
— Но те продължават да се мусят, отказват да сътрудничат и се преструват, че нищо не са разбрали от урока, макар отлично да знам, че това не е така.
— Можеше и по-зле да е, мис.
Саманта вдигна клюмналата си глава и втренчи поглед в Кларинда.
— Какво значи „по-зле“?
— Ами когато учеха при мис Айвс, тя беше преди други две гувернантки, децата напълниха една торба с тор, запалиха я, оставиха я до писалището, и когато госпожицата се опита да стъпче с крак пламъците…
Саманта вдигна ръка, за да пресече думите на Кларинда. Тя седеше и обядваше на поднос в спалнята, която се бе превърнала в нейно убежище, докато момичетата се хранеха в класната стая под надзора на бавачките си. Саманта се срамуваше от собственото си малодушие, но трябваше да признае, че след четири дена е уморена до смърт и не е открила начин как да се справи с безкрайната враждебност, която я заобикаляше отвсякъде.