Ако нямаше змии. Тя се потърси гнусливо.
Всичко в дома на полковник Грегъри щеше да се промени.
— Това е първият слънчев ден, откакто пристигнах. — Саманта се запъти към вратата. — Тъй като почти не съм имала възможност да се огледам наоколо, реших, че може би ще искате да ми покажете любимите си кътчета.
— Да й покажем въжения мост! — Агнес стисна ръцете си една в друга.
Останалите деца нададоха радостни възгласи. Дори Емелин и Кайла се разсмяха и радостно почнаха да подскачат нагоре-надолу.
— Звучи великолепно — съгласи се Саманта. — Звучи коварно. И страшно. Въжен мост. Над някоя пропаст, разбира се. Сигурно децата се надяваха, че тя ще падне и ще се пребие до смърт. Поправи се, когато видя светналите очи на Емелин и Кайла: — където щяха да залюлеят въжето и да я изплашат.
— Ето ги бонето и ръкавиците ми. Вземете своите.
Децата побързаха да се подчинят. Шапките им бяха грозни като останалата част от облеклото им, а що се отнася до ръкавиците, поне половината от тях липсваха.
— Радвам се да видя, че поне в едно нещо сте като другите деца — изрече Саманта с ръце на хълбоците.
— Какво имаш предвид? — Агнес рязко извърна глава.
— Губите ръкавиците си, което значи, че обичате да играете навън. В това отношение не се различавате от другите ми повереници.
— Е, ти пък се различаваш от другите ни гувернантки. Те бяха интелигентни.
— Ако това беше така, те още щяха да са тук, а аз щях да бъда в Лондон. — Което беше най-страстното й желание в момента. — Вивиан, къде са старите ти обувки?
Докато Мара се преобуе, всички останали се приготвиха за излизане.
— Хайде, по-живо — подкани ги Саманта и отвори вратата. — Темпо.
Децата се строиха като истински мънички войници, Кайла начело на редицата, Агнес на края, и поеха надолу по стълбите. Те маршируваха, размахвайки ръце, свити в лактите, и тропайки с пети. Саманта се чувстваше едновременно развеселена и изумена, когато ги последва. Слязоха във високото фоайе и завиха към задния вход, който спокойно би могъл да е параден — признак за елегантността и богатството на този дом.
Един лакей отвори двойните врати и децата излязоха на широката веранда, която опасваше цялото имение. Когато Саманта се присъедини към тях, пред очите й се разкри необятна панорама, която прикова погледа й, изпълни душата й, завладя сетивата й. Зашеметена, със зяпнала уста, тя отиде до широката каменна балюстрада и я стисна здраво.
Знаеше каква гледка я очаква, дори беше видяла малко от нея в деня на пристигането си. Но на верандата цялото това нещо изглеждаше толкова… голямо. Огрените от слънцето окосени ливади се спускаха към ширнало се, лазурносиньо езеро. Тихите му, неподвижни води отразяваха назъбените сиви върхове, склоновете от блед пясъчник, изумруденозелените ливади. Тук-там в сенчестите падинки се белееха преспи сняг, макар вече да бе лято. В подножието на планината ясенът, брястовете и лешниковите храсти се възправяха като воини на честта в очакване на битка. Огромни птици мързеливо описваха кръгове в небето.
Сразена, Саманта покри устните си с длан.
— Мис Пендъргаст — Емелин я дръпна за ръката — защо гледате така особено?
— Аз просто… За първи път виждам нещо такова. Толкова е… диво. И… страшно.
— Ще го кажа на татко. — Агнес надменно се запъти към нея. — Той обича планината повече от всичко.
Саманта се обърна, за да погледне Агнес в очите.
— Баща ти вече е наясно с мнението ми за тази пустош. Аз сама му го казах.
— Не… Ти… Не си! — Агнес я изгледа невярващо. — Никой не може да казва на татко неща, които той не желае да чуе.
— Освен мен. — Саманта обходи с поглед верандата от полиран гранит, на която бяха пръснати масички и столове, и която беше покрита с голям, широк сенник. — Колко удобно е тук. Нека останем!
— Не, не, не! — Хенриета започна да подскача нагоре-надолу със стиснати юмруци — Искаме да те заведем до б…
— До въжения мост. Искаме да ви заведем до въжения мост. — Вивиан запуши с ръка устата на Хенриета.
— До въжения мост? — Саманта погледна поотделно всяко едно от момичетата, после всички вкупом.
Те кимнаха в знак на съгласие.
— В такъв случай непременно трябва да отидем до въжения мост. Води ни, Макдъф — обърна се тя към Агнес.
Поеха по каменистия път, която се виеше около езерото, после тръгнаха сред дърветата. Отначало дъбовете бяха част от парка и между тях се простираха равни ливади с по някоя и друга пейка, но скоро децата свиха към една по-дива част, където се налагаше да прескачат каменни зидове и да ходят по кални пътеки, утъпкани в поляни, обрасли с цветя.