— Искаш, значи? — радостно се засмя Саманта. Обичаше малките деца, защото бяха толкова естествени. Знаеха, че калта означава забавление, и не се интересуваха кой ще почисти дрехите им. Пък и Кайла искаше да е част от групата. Саманта я вдигна, нагласи я на ръба на дерето и внимателно я пусна в лепкавата тиня. Кайла изписка весело, когато се приземи право в Емелин и двете паднаха отново в калта. Саманта остави момичетата да се въргалят в тинята, плачейки или смеейки се в зависимост от характера си, след което застана на ръба, с ръце, прибрани в юмруци на кръста, и за първи път проговори с гласа си на учителка:
— Млади дами! — Момичетата утихнаха, защото знаеха какво вещае този тон. — Аз съм по-голяма, по-умна, по-хитра от вас и ако продължите да ми се опъвате, само ще загубите. Може би сега ще ми повярвате и ще се отнасяте към мен с нужното уважение. Или — тя погледна Агнес, която махаше калта от лицето си с яростни, резки движения — няма да го направите. Отново ще загубите, не си въобразявайте друго. Не съм като предишните ви гувернантки, смазани и наплашени. Сред вас няма по-коварна и жилава от мен.
— Знаех си, че ще е забавна! — Мара избухна в смях.
— Обещах на баща ви, че ще остана тук поне година и възнамерявам да удържа на думата си. Въпроси?
— Ух, да. — Агнес с мъка се изправи на крака и несигурно се запъти към ръба. Полата и фустите й бяха покрити с тонове кал и Саманта можеше само да си представи гневния пламък, горящ в скритите й под мръсотията очи. — Ще ми помогнеш ли да изляза? — Момичето протегна ръка към нея.
— За мен ще бъде удоволствие — Саманта протегна ръка и точно преди момичето да я повлече в гьола, я дръпна. Агнес се прекатури и с такава скорост потъна в тинята, че над главата и се образува вълничка.
— Чуй ме, Агнес — бавно и отчетливо произнесе Саманта, навеждайки се над дерето. — По-хитра съм от тебе. Предай се. — Без да дочака отговора на момичето или въобще някаква реакция, Саманта се обърна към останалите:
— Давам ви още десет минути за игра в тинята. След това без никакво бавене към къщи.
— Татко ще е бесен — отново зарони сълзи Вивиан.
— Оставете баща ви на мен. — Саманта се настани на един продълговат камък и извади часовника си. — Играйте. Ще ви кажа, когато дойде време да се прибираме.
Мара събори Вивиан, Вивиан пък спря да плаче и натика главата на Мара в калта.
— Ако обичаш, Вивиан, не удавяй сестра си — извика Саманта. — Ти също се забавлявай, Агнес — добави тя, когато видя, че девойката се е запътила към нея. — И без друго не те пускам да си ходиш сама.
Саманта ясно видя как момичето се поколеба, прехвърляйки наум различните възможности, как стигна до решение, и се изкатери, улавяйки се за туфите трева. Надменно се отдалечи до един камък, където седна и зачака сестрите си, със скръстени ръце на гърдите и нацупена долна устна.
Доволна, че всички ще се прибират заедно, Саманта насочи вниманието си към дечурлигата в гьола. Пръски кал летяха във всички посоки. Получили одобрението на гувернантката си, децата се забавляваха като пощръклели.
В чистия и свеж въздух се носеше ухание на джоджен. Саманта откъсна листата на едно късостеблено растение, помириса ги и ги смачка между пръстите си. Точно така, на това й миришеше. Може би някакво растение издаваше това ухание.
И може би то ухаеше така, за да примами непредпазливите си жертви. Тя веднага изпусна листата и изтупа ръкавиците си в полата. Дано растението не е отровно при вдишване! Трябваше да си донесе от Лондон книга, от която да прочете за опасностите, дебнещи в планините — като змии в писалището, например.
Саманта махна бонето си, за да изложи лицето си на преките слънчеви лъчи. Знаеше, че така рискува много да развали тена си, но пък в Лондон слънцето никога не грееше толкова ярко. Там всичко беше почерняло от сажди, небето никога не беше толкова синьо. Само ако… но не, нямаше смисъл да размишлява хипотетично. Беше изгнаница от любимия си Лондон и беше обещала на полковник Грегъри да остане в Силвърмиър една година. Това не й струваше нищо: така или иначе лейди Бъкнел нямаше да й позволи да се завърне без да е доказала, че може да живее дванайсет месеца с едно семейство без да се бърка в делата му. Дотогава достопочтените пазителки на обществените нрави щяха да са забравили злобните обвинения на мистър Уърдлоу и тя щеше да си намери друго място. Междувременно й предстоеше цяла година… година, в която щеше да се занимава с Агнес, тази напъпила госпожица, и нейните сестри. Година усърден труд под лъснатия ботуш на полковник Грегъри.
— Десет минути минаха! — извика тя след справка с часовника си.