— Да, свеж въздух — съгласи се Адорна.
Саманта направи бегло движение с ръка: Север… далече на север. И на запад. Планини. Високи, заплашителни планини.
— Сняг. Щипещ, чист, бял. Бистри потоци. Прекрасни сини езера. Завиждам ти. Всеки твой ден ще бъде празник.
Разстроена, Саманта погледна към Адорна, търсейки знак, че това е шега.
Но нейната благодетелка беше съвсем сериозна.
— Децата на полковник Грегъри отчаяно се нуждаят от гувернантка. Ти си такава, при това много добра.
— Знам, но… провинцията. — Саманта се сети за една картина, която някога беше видяла в Кралския музей: Лъкатушен селски път. Цъфнали зелени дървета. Сърничка, подаваща се от гората. И някъде в далечината — лазурносиньо езеро и назъбени, изровени планини с върхове, забулени от облаци. Най-отвратителната буколическа сценка, която Саманта можеше да си представи.
Адорна въобще не се трогна.
— Ще работя за… полковник? От армията на негово Кралско величество?
— Той е по-малък син, избрал военното поприще и удостоен с почетни звания за службата си в Индия. Оженил се за англичанка, докато бил в чужбина. Мисис Грегъри била известна с хубостта си и добрия си нрав, и двамата били доста щастливи. Преди три години по-големият брат на полковник Грегъри починал и така семейното имение преминало в негови ръце. Но преди да се завърне в родината, съпругата му била убита при загадъчни обстоятелства. Говори се, че навярно я е обичал много силно, защото от смъртта й насам той не е поглеждал друга жена.
Адорна направи пауза и най-накрая Саманта разбра, че от нея се очаква уместен коментар.
— Колко трагично.
— Така е, наистина. Когато полковник Грегъри се завърна със семейството си, цял Лондон говореше за това. — Адорна си играеше с писалката, а на устните й заигра лека усмивка. — Разбира се, матроните се надяваха, че той ще заживее в Лондон, където ще си намери нова невеста. Вместо това той незабавно се оттегли в провинциалното си имение Силвърмиър, близо до Дяволската скала, и остана там.
— Дяволската скала? — В съзнанието й веднага се оформи образът на полуразрушен замък, кацнал на върха на камениста урва, назъбен и чернеещ се на фона на покрито с облаци, буреносно небе.
— Казват, че мястото било прекрасно. Ако обичаш прилепи.
— Познаваш ли полковник Грегъри?
— Не, но той е офицер и джентълмен, подчинените му го уважават, а репутацията му е блестяща и безупречна. — Адорна погледна внимателно Саманта. — Уверена съм, че той няма да ти предостави повод за още един скандал.
— Надявам се, че няма, милейди.
Адорна прочисти гърлото си.
— Сигурна съм, че няма, милейди — побърза да се поправи Саманта.
Адорна сложи очилата си и започна да чете от писмото на полковника:
— „Макар домът ми да е изолиран,“ — Саманта изписка тихо, — „гувернантката няма основания да се тревожи за своята сигурност. Патрули на местната милиция, на която аз съм организатор, и която се попълва от моите войници, редовно обикалят пътищата.“ — Глуха за отвращението на Саманта, Адорна продължи с писмото. — Няколко абзаца по-надолу полковник Грегъри казва: „Предлагам възнаграждение от четири паунда седмично, дажба от чай и захар плюс половин почивен ден всяка седмица. Склонен съм да дам на гувернантката отпуск от една седмица в годината, за да посети роднините си.“ — Адорна я погледна многозначително над ръба на очилата си. — Много щедро предложение. По-щедро от всичко, на което можеш да се надяваш в Лондон.
— Но, милейди, локомотивът дори не ходи там! — Ако Саманта трябваше да напусне града, държеше да е сигурна, че ще може да се върне по-най бързия начин, в случай че се наложи.
— Влакът ще те закара близо до там — увери я Адорна. — Полковник Грегъри пише: „Трябва да вземе влака до Йорк и оттам да се качи на пощенската кола, която ще я откара до Хоуксмаут. Там ще се представи на ханджията, който ще й осигури превоз до Силвърмиър, където аз и нейните подопечни ще я очакваме.“
— Ето защо плаща по четири паунда седмично. — Саманта добре си представяше дивата провинция, където Адорна искаше да я заточи. — Никой нормален човек не би желал да живее в тази пустош.
— Всъщност не си права. — Адорна прегледа внимателно писмото. — Причината е в децата.
— Децата ли? — С всеки изминал миг положението ставаше все по-лошо. Саманта се опита да прочете нещичко от писмото, което беше поставено наопаки пред нея. — Какво не е наред с децата?
— Според писмото на полковник Грегъри всичко с тях е наред.
— Ако той пише, че всичко с тях е наред, можеш да си абсолютно сигурна, че нещо не е наред.
— Вярно, и аз така си помислих. Полковник Грегъри има сладки дечица в изобилие.