— Хитро. — Дънкан се усмихна и предложи нещо, което удовлетвори безкрайно Уилям: — А няма ли да е по-добре да му пуснем фалшива информация, след което да го пуснем по живо, по здраво?
— По дяволите, Дънкан! — От вълнение Уилям едва си пое дъх. — Брилянтна идея! Сега си спомням защо те искам близо до мен.
За трета поредна нощ силният и открояващ се крясък на бухала се разнесе под безоблачното нощно небе. Войниците на Уилям се завръщаха на сечището и началникът им ги чакаше, яхнал стабилно коня си, за да рапортуват пред него.
Кметът на Хоуксмаут, Дуайът Гревил, пристигна първи на своя кон по огряната от луната просека.
— На север, по пътя до кръста на свети Георги, всичко е спокойно, сър. — Носът му потръпна със заешка предпазливост, когато ноздрите му доловиха аромата на нощния бриз. — Но тая работа не ми харесва. Жена ми примигва с лявото си око, а това е сигурно предчувствие, че се задават неприятности. Ужасно предчувствие, полковник, наистина. Тази нощ нещо се носи във въздуха.
— Щом не се носи по земята, значи всичко е наред — отвърна Уилям. Гревил постоянно предсказваше различни опасности, разяждан от безпокойството, че нещо може да наруши спокойствието на Хоуксмаут по време на мандата му. Уилям прекарваше повечето си вечери, уверявайки кмета, че никаква беда няма да сполети селцето.
Дънкан беше яхнал онзи свой проклет жребец, чистокръвен звяр, който обичаше да се изправя на задните си крака и да рие с копитата си въздуха, вместо да придвижва господаря си от място на място.
— Нощта е тиха. Никакво движение на юг — обяви Дънкан. Останалите коне станаха нервни, заразени от буйството на Тристам. Дори Озбърн, необикновено сериозният скопец на Уилям, започна да танцува с копита.
Не само Тристам дразнеше Озбърн. Лунната светлина и лекият ветрец, обсипаното със звезди небе, мирисът на трева, която конските копита тъпчеха — всичко беше някак си нереално. Уилям се чувстваше неспокоен и мрачен като жребеца си. За първи път от години насам той усещаше как кръвта му кипи, как сърцето му бясно тупти, как магията във въздуха го опиянява. Каза си, че това е защото възмездието наближава. Още малко и щеше да спипа зверовете, причинили смъртта на жена му, щеше да въздаде справедливост.
Обаче това не бе всичко. Откакто бе срещнал Саманта на пътя, душата му копнееше за нещо повече.
Дънкан, този негодник, веднага беше забелязал промяната в него и правилно я беше приписал на Саманта. Уилям си каза, че страда, задето твърде дълго е потискал естествените нужди на тялото си. Но ако това беше истина, защо не мислеше за Тереза със същата охота? Тя беше изключително привлекателна жена, вдовица от класа, образец за елегантност и изящество, която знаеше мястото си и не го поправяше, кореше, и не оспорваше правилността на действията му. Това искаше Уилям, не устатата, модерно мислеща млада жена с неясен произход. Жена, която нагажда фактите, както й е удобно и непрекъснато намира недостатъци в начина, по който Уилям възпитава децата си. Жена, която не се посвени да изрази презрението си — или по-точно казано страха си — от неговата любима Езерна област.
Жена, мисълта за която го караше да се измъчва цяла нощ, задето не може да отиде през две стаи и да я сграбчи в прегръдките си.
Следващият ездач, който се появи, беше Зефания Юън. Разсъдлив и трезвомислещ, младият фермер патрулираше по пътя, който минаваше край земите му. Той беше надарен с необикновено шесто чувство и безпогрешно усещаше кого трябва да задържи, и кого — да остави да си върви по пътя. Младият мъж потупа коня си по шията и докладва:
— Пътят на изток е чист, сър, като изключим един цигански катун.
— Цигански катун? — Гласът на Гревил затрепери от вълнение. — Всеки знае, че циганите са опасно племе.
— Не и тези цигани. Те редовно идват тук всяка година на панаира и си гледат своите работи.
— Не сме на лов за цигани — намеси се Уилям. — Издирваме странни чужденци и англичани, които се мотаят без причина в околността.
— Можем да прогоним предателите като заловим няколко и ги обесим, например — предложи Гревил.
— Целта ни не е да ги прогоним, а да ги накараме сами да дойдат при нас, проклинайки разбойниците. Това е етап от опасната игра, с която сме се заловили.
— Но не и повече, нали? — Очите на Гревил блестяха на лунната светлина. — Сега ги хващаме и ги задържаме, понеже… — Гласът му заглъхна. Не знаеше защо го правят, а Уилям нямаше никакво намерение да споделя повече, отколкото беше необходимо.
— Точно така — рече той. — Задържаме ги. — Освен това претърсваха обувките им, дрехите им, вещите им — всяко нещо, в което можеше да се укрие кореспонденция. Лорд и лейди Федърстоунбоу бяха на път за вкъщи и планът на Уилям беше приведен в действие.