Уилям нямаше нужда от успокоенията на Тереза. Най-сетне щеше да отмъсти за смъртта на Мери.
— Значи ще даваме прием? — Тереза огледа високото преддверие, обгърна ръката му и я притисна към гръдта си с такава ловкост, че Уилям за малко да повярва, че тя не осъзнава какво върши. — Толкова съм щастлива, че ме повика!
— Кого другиго да повикам, ако не най-добрата приятелка на Мери? — Той я поведе към вратата и добави:
Наредих да сервират закуската ни на верандата.
— Колко си силен, мили — Тереза отново увисна на ръката му.
Той освободи ръката си и я покани да излезе първа. Тя шумно си пое дъх, когато величествената гледка на планините се разкри пред погледа й. Уилям се усмихна.
— Великолепно! — Тя се отправи с бързи крачки към перилата, наведе се и зарея поглед в далечината. — Как си могъл да понесеш службата в Индия?
— Нали разбираш: по-малък син, чин в армията, нямах никакъв избор. — Той също зарея поглед, позволявайки на скалите и долините да подействат като балсам на уморената му душа. — Но както си забелязала, побързах да се уредя в планините на Кашмир. Едва след убийството на Мери осъзнах, че трябва да се завърна у дома. Не вярвам, че щях да се съвзема без целебните гледки и ухания на Силвърмиър. Нуждая се от това място.
Тереза постави ръката си върху неговата на перилата.
— Прости ми, приятелю… може да те наричам приятел, нали?
— Може. — Беше мислел, че я познава толкова добре, а сега му се струваше чужда. Не биваше да я викам тук.
— Благодаря. — Пренебрегвайки нарастващата му неловкост, тя щедро го дари с още една усмивка. — Всички обичахме Мери и обстоятелствата около смъртта й бяха просто ужасни, но тя си отиде преди три години. Време е да излезеш от траура.
Уилям се усмихна студено. Съветът й бъркаше в оголен нерв. Тереза може и да беше главната кандидатка за ръката му, но трябваше да си знае мястото.
Тя потри доволно ръце, като работник, който се захваща за работа.
— Колко гости ще присъстват на приема?
— Поканил съм около тридесет.
— Тридесет? — Тя примигна с грамадните си лешникови очи. — Вече си ги поканил? Мислех да прегледам списъка и да одобря… — най-сетне тя осъзна, че е преминала всякакви граници и побърза да добави: — Но разбира се, това е твоят прием. Сигурна съм, че изборът ти е безупречен. — Тереза видя, че лакеите ги очакват край масата, застлана с бяла покривка, върху която беше сервиран сервиз за хранене от фин китайски порцелан. Тя отново се обърна към него с онази щедра, многозначителна усмивка:
— О, Уилям! Какъв прекрасен кът за закуска! Непременно ще го направя свой кабинет, докато планирам приема.
— Както желаеш, скъпа — Уилям я заведе до масата и издърпа стола й. — Децата и слугите им също са поканени.
Тереза, която тъкмо се канеше да седне, застина на място.
— Деца? Ти искаш да поканиш… деца?
— Една от причините да устройвам прием, е желанието момичетата ми да усвоят тънкостите на светското общуване. — Това беше абсолютна лъжа, но той не би си и помислил да сподели с нея плана си да измъкне лорд и лейди Федърстоунбоу от дупката им с обещание за последно, сочно парченце информация, което да ги осигури финансово до края на живота им.
— О. Да. Каква нелепа идея. — Тя не го изпусна от поглед, докато той се настаняваше на масата. Вдигнатата й вежда изразяваше едновременно снизходителност и объркване. — Но най-голямата ти дъщеря е на… Осем години?
— Агнес кара дванайсетата си година. При това трудно.
— Вече? Как лети времето! Помня, когато Агнес се роди. Такива вълнуващи времена бяха. Бяхме в Индия, ти и Байрон изглеждахте толкова красиви в униформите си. Байрон ми липсва много… — Тереза попи с кърпичка ъгълчетата на очите си. — А, да те питам, как му беше името на онзи младеж? Същият, който стана за смях, след като дъщерята на лорд Барет-Дъруин го изостави, за да се омъжи за друг?
Уилям я погледна косо. Колко странно, да се интересува от Дънкан, който беше нападнал каретата й преди броени часове, и който тя добре беше наредила.
— Името му е Дънкан Монро и още сме приятели. Не се и съмнявам, че докато си тук ще ти се отдаде сгоден случай да го видиш.
— Нима? — Тя се усмихна като мъркаща писанка. — Драги, лоялността ти е похвална. Но чакай, сетих се нещо. Казах ли ти колко ми е хубаво на тази великолепна веранда с невероятен изглед към планините?
Уилям се облегна назад и вдиша дълбоко свежия въздух.
— Не си, но винаги ще ми е приятно да чуя.
— Бих могла да стоя тук цяла вечност. — Тереза също вдиша дълбоко.
— Някои хора не мислят като теб. Някои хора ненавиждат провинцията и чистия й въздух.