— Изобилие ли? Какво значи „в изобилие“? — стреснато попита Саманта.
Адорна отново погледна писмото.
— Шест деца на възраст между четири и дванайсет години.
— О, полковник Грегъри определено не си е губил времето! — Този мъж се очертаваше като пълна противоположност на онова, което Саманта би искала: надут пуяк, който търсеше гувернантка, която да се оправя със сюрията деца, докато той преследва злите бандити из дълбоката провинция. — Милейди! — тя умолително протегна длани към Адорна.
Адорна обаче свали очилата си, сгъна ги и ги остави на писалището с прецизност, която не вещаеше нищо добро за Саманта.
— Решила съм твърдо, че ти ще приемеш мястото.
О, не! Адорна рядко говореше с такава непреклонност. Разбира се, тя почти винаги успяваше да получи това, което иска, но обикновено постигаше целите си с такт и хитрост. Щом беше толкова директна, набелязаната жертва просто нямаше шанс.
— Милейди?
— Ти нанесе удар по джоба на мистър Уърдлоу, по социалното му положение и по мъжката му гордост. Тази гордост няма да намери удовлетворение, докато не съсипе напълно твоята репутация. Невъзможно е да ти намеря друго място тук, в Лондон.
— Но… но аз никога не съм напускала Лондон!
— Каквото си постелиш, на това ще легнеш. Приеми този факт. — Адорна впи поглед в питомката си. — Заминаваш за езерната област.
Със свито сърце, Саманта отговори на погледа й.
— Вече изпратих писмо на полковник Грегъри, в което му съобщавам да те очаква до две седмици — побърза да добави оживено Адорна. — И още нещо, Саманта.
— Да, милейди?
— При никакви обстоятелства не разкривай на полковник Грегъри истината за минало си. — Адорна сключи ръце и се облегна с лакти на писалището. — Разпитах за него и се оказа, че той е добър и почтен човек, но не е толерантен.
— Крадецът винаги си остава крадец. — Саманта едва не се задави от негодувание. — Не е нещо, което да не съм чувала. Дори да стана светица, тези лицемерни копелета ще продължават да ме съдят.
— Не ставай вулгарна — укори я Адорна. — И ми обещай, че ще бъдеш дискретна.
— Обещавам ви, милейди. — Саманта се усмихна горчиво. — Нищо няма да кажа на този добродетелен пуяк.
2
Езерната област, две седмици по-късно
— Какво толкова казах? — Саманта крещеше след младия колар, който упорито се правеше, че не я чува.
Та тя само беше поискала да знае дали вълците още ядат селяни за обяд! Дали ще й се налага да спасява децата от мечки. И дали полковник Грегъри държи добитъка си вкъщи. Това бяха все важни въпроси, на които трябваше да получи отговор, но коларят толкова се обиди, че я стовари тук.
Природната картина около нея сбъдваше най-лошите й опасения. Дървета обграждаха пътя и преминаваха в гъста гора, където, Саманта беше сигурна, се спотайваха мечки с дълги остри нокти и окървавени зъби. Мечки, които сега я дебнеха, докато лигите им се точат от глад; мечки, които чакаха единствено прикритието на мрака, за да се нахвърлят върху нея и да я разкъсат на парченца. Точно пред себе си виждаше открито пространство — една от онези ливади, предполагаше тя, като толкова много други, които коларят беше преминал, за да стигнат дотук. Обширна, тучна ливада, нагъната като змия, обградена от белокаменни зидове, които сякаш нямаха край. Помисли си, че по ливадите бавно припкаха овце, овце с големи очи, които пасяха трева и непрекъснато се оглеждаха за… вълците.
Да, вълците. Беше готова да се обзаложи, че тук има вълци. Можеше ясно да си представи как дебнат наоколо, как кървавочервените им очи следят пресните овнешки мръвки, докато изведнъж погледът им не се спира на едно по-голямо, по-крехко парче; на нея.
По тялото й премина тръпка и тя бавно се отпусна на куфара. Адорна очевидно бе изпитала съжаление към своето протеже, защото се беше погрижила Саманта да замине в изгнание с бляскаво разнообразие от рокли, шалове, фусти, шапки и ботушки последна мода. Колко жалко, че тези прекрасни неща щяха да си изгният на този селски път, защото нощта щеше да падне, Саманта още щеше да си седи на това място, някое същество с остри зъби щеше да се появи и да я разкъса, и никой нямаше да чуе писъците й.
Саманта се изправи на крака и пое към Силвърмиър. Краищата на полите й се оплескаха с кал. Хвърли поглед назад, после се огледа около себе си. Дърветата бяха започнали да хвърлят по-дълги сенки. Слънцето клонеше на заник и скоро хищната паст на планините щеше да го погълне. Може би беше по-разумно да се върне при куфара и да прекара последните скъпоценни мигове от живота си наслаждавайки се на дрехите, но волята за живот беше по-силна. Знаеше, че е безполезно, ала въпреки това щеше да се опита да стигне до Силвърмиър.