— Напоследък толкова трудно се намира добра прислуга. Поне е млада и хубава. Децата сигурно я харесват.
Нямаше мъж, който да познава изцяло тайните на женската душа, но Уилям знаеше, че трябва да е пълен глупак, за да изкаже възхищението си от мис Пендъргаст.
— Навярно си права.
— Но е толкова… бледа.
— Струва ми се по-скоро загоряла.
— Ах, да, какъв ужасен тен — Тереза горестно въздъхна. — Естествена последица на разходките в парка с децата. Тя е момиче, което си изкарва прехраната с труд. Несправедливо е да очакваме от нея да има вида и обноските на дама. Но всъщност говорех за косата й. Чудя се как ли е постигнала това невъзможно русо.
— Не е ли естествено?
Звънливият смях на Тереза огласи верандата.
— Нали мислиш, че такъв цвят може да е естествен?
— Чудех се. — Дяволите да го вземат Дънкан! Той твърдеше противното.
— Аз пък се чудя защо се боядисва. Вероятно истинският цвят на косата й е онова отвратително дяволско червено. Е, на някои жени им липсва увереност, за да се справят с изпитанията, които господ им е изпратил. — Тереза поклати глава. — Това нещастно създание ми се видя доста тънко. Храниш ли го както трябва, Уилям?
— Определено. — Уилям много добре си спомняше количеството храна, което мис Пендъргаст можеше да погълне. — Подлага си солидно на вечеря.
— Тя вечеря с теб? — Тереза повиши тон.
— Тя и децата. — Уилям се усмихна и я погледна право в очите. — Довечера и ти ще ни удостоиш с присъствието си.
— Да. Разбира се, че да. — Тя примигна, не изпърха съблазнително с мигли, а просто примигна объркано. — Децата? Драги, винаги съм твърдяла, че и ти си един образ…
Какво иска да каже с това, запита се Уилям.
— Може би ще съм ти от полза следващия път, когато наемаш гувернантка.
— Благодаря ти, Тереза, но мис Пендъргаст ми даде гаранция, че ще се задържи поне една година и мога да разчитам на нея. — Той поднесе ръката й към устните си. — Почакай да я опознаеш по-отблизо и ще разбереш какво имам предвид.
— Не мога да чакам, скъпи, просто не мога.
Рупърт, лорд Федърстоунбоу, се оплакваше от старомодната карета, прахоляка, конете и на Валда, лейди Федърстоунбоу, й се дощя да запищи, само че пищенето не беше в нейния стил. Вместо това се обърна към мъжа си с елегантна настървеност:
— Би предпочел да пътуваме с влака, така ли да те разбирам, скъпи?
— Това би било най-разумното!
— Това ли е най-разумното? Да оправдаем очакванията на Хоум Офис?! Да си осигурим най-бързия и луксозен транспорт? Чух ги. Те са ни подгонили!
— Глупости! — Рупърт махна със старческата си ръка. — Откъде-накъде ще са ни подгонили след толкова много години?
— Имахме невероятен късмет — отговори Валда. — Все някога трябваше да се случи — добави тя доста по-унило.
— Това друсане ще ме довърши. Ами пътищата! Целите са в дупки. Следващия път, когато разговарям с министър-председателя, ще му кажа в прав текст…
— Ако някога отново разговаряш с министър-председателя, то ще е за да обяви смъртната ти присъда. Той иска да ни тикне в затвора. Иска да ни убие — Валда заваляше думите от бързане. Опитът й да убеди Рупърт беше единствено сила на волята. Но волята й никога не действаше при него, ето защо тя забави темпото и изрече внимателно всяка сричка: — Ако англичаните не ни убият, ще го направят руснаците.
— Хайде сега, скъпа, преувеличаваш. — Той я потупа по ръката, облечена в ръкавица. — Да не би да си имала гореща вълна? Жените на твоята възраст понякога имат халюцинации.
Тя премери думите си:
— Не страдам от горещи вълни или от халюцинации. Чух ги да разговарят. Чух младия Трокмортън. Дотук бяхме. Планирах този момент от началото на кариерата ни. Бягаме от Англия и ако всичко потръгне както трябва — а то ще потръгне — след по-малко от месец ще живеем в някой дворец в Италия под фалшива самоличност.
— Можеше да измислиш нещо по-добро. Тази карета не ми харесва. — Той скръсти ръце пред гърдите си и набръчканото му лице се изкриви в превзета гримаса. — Не е модна.
Може би пищенето все пак беше в нейния стил.
12
Вратата на спалнята изскърца и Саманта вдигна глава от плана на уроците. Кой би могъл да я търси в този час? Навън се беше смрачило. Огънят в камината не можеше напълно да прогони студа на планината и Саманта се беше увила плътно в пухените си завивки. Бялата й памучна нощница беше закопчана до брадичката, русата й коса се спускаше в плитка по гърба. Не й се искаше да изпълзи от топличкото си убежище, за да отвори вратата.
— Влизай, който и да си — раздразнено извика тя.