— Мястото ми не е на масата. Понастоящем лейди Марчънт е домакиня на баща ти, а домакинята винаги седи в долния край на масата.
Агнес скръсти ръце пред гърдите си и сведе брадичка.
— Тя иска да е нещо повече от домакинята на татко.
На Саманта много й се щеше да изръмжи в знак на съгласие, но като гувернантка беше длъжна да се съобразява с положението си. Трябваше да бъде гласът на разума.
— Лейди Марчънт не може да накара баща ти насила да се ожени за нея.
— Мисля, че той няма нищо против. Мисля, че той я харесва.
— В такъв случай трябва да се радваш за него. Той не може вечно да скърби за майка ти.
— Да, знам. Не искам подобно нещо. — Агнес прехапа устни. — Много добре си спомням мама. Също и Вивиан. Не ни трябва друга майка. Но останалите… за тях е добре да имат нова майка.
Агнес говореше като зрял човек. На Саманта й се дощя да заплаче.
— Но това не бива да е лейди Марчънт. Тя ни ненавижда. Мен и сестрите ми. И ти го знаеш.
— За вас щеше да е по-добре, ако не бяхте момичета — отвърна Саманта без да се замисля. — Тя вижда във вас бъдещите си съпернички, които растат под носа й… — младата жена спря ужасено. Не биваше да забравя, че не може да разговаря с Агнес като с възрастен, и че момичето още не й е приятелка.
— Тя не ни смята за съпернички, защото е стара — отсече Агнес и постави ръце зад главата си. — А къде е твоята майка?
— В рая.
— Заедно с моята. Мислиш ли, че са приятелки?
Една дама и улична метачка? Някакси не й се вярваше.
— Може би.
— Събудих се една сутрин, и научих, че мама е мъртва. — Агнес избърса потеклата сълза във възглавницата. — Как умря твоята майка?
— Разболя се и умря от липса на достатъчно храна. — Облечена в дрипи, простряна на пода, докато седемгодишната Саманта се беше гушнала в нея.
— Какъв ужас.
— Майка ми наистина беше прекрасна жена. Тя искаше да бъда… като нея. Честна и трудолюбива. Но… — Саманта замлъкна. Не можеше да признае миналото си на горката, нещастна Агнес.
— Харесвам те, мис Пендъргаст. — Момичето срамежливо я прегърна.
— Благодаря ти, миличка. — Саманта отговори на прегръдката й. — И аз те харесвам.
Агнес се прозя.
— Толкова съм уморена. И главата ме боли. И стомахът.
— Знам, миличка — отвърна младата гувернантка, на която вече не й се говореше по тази тема. — Мръдни се.
Агнес се обърна по корем, прегърна възглавницата и остави Саманта да разтрие гърба й. Само след пет минути момичето хъркаше гръмогласно.
— Бедното дете — промърмори Саманта. Спомни си деня, в който беше започнало месечното й кръвотечение. Баща й я беше захвърлил в сиропиталище, за да се забавлява на воля с някаква дама. Едно от другите момичета й беше обяснило с отегчен глас какво става и какво трябва да направи. Саманта беше плакала, докато не заспа. В онзи момент майка й й липсваше както никога допреди. Никое момиче не биваше да посрещне този ден самотно и уплашено.
Остро почукване по вратата я изтръгна от мислите й. Кой ли пък беше сега?
Разбира се, че знаеше отговора. Само полковник Грегъри би почукал така властно.
Наложи си да се успокои. Научила си беше урока. Трябваше да мери думите си, да не позволява на гнева да я завладее, в противен случай щеше да си навлече същите проблеми, които я бяха прогонили от Лондон в това забравено от бога място.
Слезе от леглото и посегна към синия си хавлиен пеньоар. Навлече го, завърза го на кръста си и отвори вратата.
Полковникът беше с черен костюм за езда и черни ботуши, които стигаха до коленете му. Кожени ръкавици висяха на колана му. Изглеждаше както през първата нощ, в която го срещна на пътя — строг, изправен, гневен. С тези съвършено прави вежди приличаше на дявол.
Значи беше намислил да я изплаши? Яростта й се разгоря.
Той я сграбчи за ръката, издърпа я в коридора и безшумно затвори вратата след нея.
— Къде е Агнес?
Той знаеше отговора. Беше видял детето да идва при нея. Но щом искаше да си играят игрички, намерил си беше майстора.
— Спи в леглото ми. Знаете ли защо?
— Защото гувернантката й не може да изпълни едно просто нареждане.
— Защото баща й е загубен.
Сините му очи се разтвориха широко, после се стесниха в цепки:
— В името на Хадес, за какво говориш?
— Това дете — Саманта посочи към вратата — твоето дете не знае какво става с тялото му.
Трябваше да признае, че полковник Грегъри действително се разтревожи.