Ако беше разумна, щеше да го цапардоса така, че да види звезди посред бял ден. Вместо това Саманта се притисна към него, затвори очи и се наслади на ръката му, която се притискаше в нея, разтопи се от докосването му — толкова желано и толкова кратко.
Уилям повдигна ръката си и я погледна така, сякаш щеше да види кожата й, отпечатана върху неговата.
— Както и да е, един мъж на честта не прелъстява гувернантките си. — Той опъна рамене и гласът му стана по-твърд, гласът на предишния полковник Грегъри. — Както вече имах възможност да ви кажа, мис Пендъргаст, на този свят все още са останали мъже на честта и аз съм един от тях.
— Да — отвърна тя, докато се обръщаше към вратата. — Вярвам ви. На сутринта ще изпратя Агнес обратно в спалнята й.
— Прекланям се на вашата несравнима мъдрост по въпросите, които касаят физическото добруване на дъщерите ми. — По погледа му си личеше, че гори от желание да я последва.
— Да. Добре. Благодаря ви.
Тя застана на прага и започна да си играе с дръжката. Беше й толкова неудобно и притеснено, че най-голямото й желание в момента беше да се скрие в стаята и да се пъхне под завивките. Същевременно… същевременно искаше да остане тук, да го погледне, да поведе някакъв абсолютно безсмислен разговор, защото… добре де, не знаеше защо, но такова беше желанието й, а само един пълен глупак би поискал подобно нещо.
Нали? Тя прекрачи прага на спалнята си. Нали.
— Лека нощ, мис Пендъргаст. — Гласът му беше по-дълбок, по-проницателен и по-богат на нюанси, от когато и да е било преди. Като шоколадов крем и кехлибарен портвайн.
— Лека нощ, полковник Грегъри. — Саманта побърза да влезе в стаята и затръшна вратата в лицето му. Усещането беше, че се е спасила от големи неприятности. И че се е обрекла на самота.
13
Уилям отвори широко прозореца на спалнята си, наведе се през него, така че да се изложи на ранната слънчева светлина, и вдиша дълбоко свежия планински въздух.
— Какъв невероятен ден ще бъде!
— Да, полковник, право си е. — Високият му и тънък като вейка камериер не би могъл да прозвучи по-саркастично, дори ако преднамерено беше положил усилие. Настроението му непрекъснато беше кисело, защото му липсваше изпълненият с вълнения и опасности войнишки живот. — Не се задава нито едно облаче, не се очертава нито една битка, човек би могъл да си умре от скука.
Скука? Не и със Саманта, която живееше две стаи по-надолу в коридора. Кой да помисли, че такава дръзка и пряма жена ще се целува с такава невинна, неподправена страст?
— Идвай, докато ваната не е изстинала. — Клийвърс опита водата с лакътя си. — Сега е точно каквато я обичаш — толкова вряла, че да вариш раци в нея.
Уилям остави прозореца отворен и се потопи в медната вана.
— Идеално.
Врялата вода отпусна мускулите му, които се бяха схванали след нощната езда и преживените приключения.
Нещата се развиваха главоломно. Хората му бяха заловили един руснак, който се бъхтеше по пътя за Мейтланд, и което беше по-важно — двама англичани и една англичанка, всичките шпиони, които пътуваха отделно, и всеки поотделно бе решен да достигне светилището на двамата Федърстоунбоу. Произношението на мъжете беше грубо, това очевидно бяха слуги, които събираха информация, за да я продадат. Но жената беше дама — изтънчена, красива, с товар от писма, разкриващи позициите на английските войски в колониите — дама, уверена, че ще се измъкне благодарение на красотата си.
Беше се опитала да изпробва хитростите си върху Уилям. Той обаче не само че не се трогна, ами я настани под ключа на една здравомислеща селянка, пред която женските номерца не минаваха.
Младият мъж излезе от ваната, подсуши се, и си сложи панталон и риза. Клийвърс му предложи две сака.
— Тъмнозеленото ли ще предпочетете, полковник, или черното?
Уилям беше хвърлил шпионите, дори дамата, в селския затвор. Надяваше се и довечера късметът му да проработи, защото планът на Трокмортън да изгонят врага от скривалището имаше успех, надминаващ най-смелите очаквания, а неговият собствен план да залови лорд и лейди Федъстоунбау на местопрестъплението започваше да придобива форма.
— Черното, разбира се. Защо все гледаш да ми натрапиш такива екстравагантни цветове?
— Защото тези сака се намират в дрешника ви? Защото джентълмените се носят в тъмни — не екстравагантни, а тъмни цветове? Защото храня надеждата някой ден да ви изкарам — с цялото ваше дърпане, противене и пискане — на сцената на обществения живот, където може би ще хванете на въдицата си някое нещастно, заблудено същество от женски пол, което да избира облеклото ви?