Нагласи удобно дамската чантичка в ръката си. Дано поне гниещият замък да не се е срутил съвсем, когато стигне до него.
Тя премина покрай езеро — неподвижна, синя, студена, плашеща дълбина, населявана от кой знае какви неща — беше сигурна в това, защото от време на време нещо плясваше на повърхността. Това би могло да е някоя риба. От друга страна, това би могло да е чудовище, което се спотайва в дълбината. Беше чувала разни неща за езерни чудовища и току-що беше довършила роман за едно от тях, което живеело в Шотландия.
Когато отново влезе в крачка, Саманта се сети за готическите романи, които с такава любов беше прибрала в куфара. Ако минеше жива и здрава през това изпитание, щеше да ги изхвърли… е, не точно в езерото — това би могло да смути покоя на чудовището — но някъде другаде.
Тя погледна напред с надеждата да види някаква сграда. Каквато и да е постройка.
Нищо. Нищо освен пътя, който се виеше пред нея нагоре-надолу по хълмовете и безмилостно зеленото на дърветата. И планините, които властваха тук — строги, неприветливи, каменисти, бездушни. Коларят й беше обяснил, че местното население ги наричало „Скалисти водопади“ и тя попита дали това е защото хората падат от тях, или защото те падат върху хората. Според нея въпросът й беше логичен, но точно тогава водачът й се разсърди.
Слънцето залезе някак твърде рязко, обагряйки планинските върхове в червено. Големи кълбести облаци пара започнаха да се надигат откъм дърветата, после се разнесоха изведнъж, сякаш някакъв невидим великан ги беше всмукал с дъха си. Мракът започна да се трупа в пазвата на гората и в гънките на пътя.
Прободе я остра болка, тя забави ход и притисна ръка към корсета си.
Всъщност, никой уважаващ себе си вълк не би се съгласил да я изяде. Тя беше на път вече цели четири дни — два дни с влака до Йорк, после два дни с пощенската кола. Очите й бяха болезнено сухи от липсата на сън, кафявата й камгарена рокля за път изглеждаше ужасно, а краката й… тя спря и се облегна на едно дърво.
— Краката ме болят — оплака се на глас тя.
Но изведнъж това се оказа без никакво значение, защото чу как нещо изпращя в храстите до нея. Въобще не се опита да разбере какво или къде беше то, просто побягна като стрела.
Тогава един звяр се изпречи точно пред нея на пътя и я принуди да спре.
— По дяволите! — Преди да е успяла да се обърне и да хукне в другата посока, една здрава ръка се протегна и я улови за яката.
— Спри! — Гласът на мъжа прогърмя. — Какво търсиш тук?
Кон. Това беше кон с ездач.
— Опитвам се да стигна до Силвърмиър — Облекчението на Саманта беше толкова силно, че тя едва произнесе думите.
— Силвърмиър? И защо?
Точно в този момент Саманта осъзна, че мъжът я държеше за яката, все едно бе някое кутре. Тя се извърна и сграбчи ръката му за китката, за да може да го погледне в очите.
— Кой си ти и кой ти дава право да ме разпитваш толкова грубо?
Огромен, висок, красив мъж, отговори си сама. Не можеше да види подробности, защото мракът вече бе станал непрогледен, но онова, което беше достъпно за очите й, изглеждаше великолепно. Хубава тъмна коса, подстригана така, че да открива челото и ушите му. Силно изразени скули със сенчести вдлъбнатинки под тях. Издадената напред квадратна челюст говореше за решимост и твърдост. Тънък нос. Дълъг нос. Някой можеше и да го намери за голям, но със сигурност подхождаше на това грубо изсечено лице.
Имаше още много за възхищение — широките рамене, тънкия кръст, очевидно силните ръце. Под дланта й китката му беше стегната и опъната, и толкова широка, че пръстите й не можеха да я обхванат.
Не виждаше очите му, но вече знаеше, че в тях няма да може да прочете мислите му. Е, освен враждебността, която той не криеше.
Беше си представяла, че в мига, щом види, че държи тънка, млада жена, мъжът ще я пусне, но вместо това той още повече затегна хватката си около нея.
— Отговори ми. Коя си ти и защо отиваш към Силвърмиър?
Първоначалното й облекчение от факта, че вижда човек, а не вълк или чудовище, беше преминало. Той я държеше толкова близо до себе си, че тя беше в състояние да помирише потта на коня му и да усети топлината, която се излъчваше от животното. Опасната близост на танцуващите му копита до краката й, я накара да се отдръпне и когато ездачът отново приближи коня си до нея, от устата й се изтръгна писък.
— Няма ли да престанеш! Този звяр ще ме стъпче!
— Ако не мърдаш, всичко ще бъде наред.
Тя отлично си спомняше тона на полицейския пристав, когато пипнеше някой крадец. Екземплярът пред нея говореше точно с такъв тон. Стържещ. Презрителен. Неумолим.