Значи лейди Марчънт можеше да изиграе ролята на освободителка. Саманта трябваше да е благодарна и да престане да имитира подигравателно грациозната походка и пърхащите мигли.
Полковник Грегъри продължи:
— Излез на верандата, Тереза. Лакеите скоро ще ти сервират.
Лейди Марчънт се плъзна надолу по стълбите и излезе през вратата като фея, която пръска вълшебен прашец подире си.
Уилям отново се обърна към свиканите слуги:
— Това е всичко. Ще се наложи да работим като едно цяло, за да има приемът успех. Знам, че ще успеем — заедно! — Той събра крака и удари пети. — Свободно!
Саманта се разкъсваше между възхищение от всеотдайността, която този мъж пробуждаше у хората, и веселата усмивка, предизвикана от поведението му на военен. Всички побързаха да се разотидат. Предстояха най-важните приготовления, които трябваше да се свършат в последната минута и вълнението беше обхванало всички. Готвачката имаше особено измъчен израз на лицето си.
Саманта тъкмо беше подкарала момичетата към класната стая, когато полковник Грегъри се обади:
— Деца, моля ви да останете.
Децата направиха реверанс с войнишка точност и зачакаха следващите му заповеди.
Уилям се приближи до Саманта и се обърна към нея така, че само тя да го чуе:
— Мис Пендъргаст, мога ли да узная какво ви е чак толкова забавно?
— Нищо, полковник.
— Присмивахте ми се.
Саманта не знаеше къде да се дене. Още помнеше усещането от устните му върху своите, начинът, по който я беше заградил с ръцете си, как не можеше да проговори от срам и… добре де, защо да не си го признае? От наслада. Искаше да стои до него, да слуша гласа му, да си представи жаждата му за нейните устни.
— Не ви се присмивах. Аз просто… военният във вас е толкова изразен…
— Да, така е. Служих в Индия и в планините отвъд нея повече от десет години. Някои навици трудно се забравят. Това притеснява ли ви?
— Защо трябва да ви интересува мнението ми? — Саманта го погледна слисано.
— Защото съм интересен мъж с интересни интереси. — Тънка усмивка заигра на устните му. Полковник Грегъри изглеждаше доволен от шегата си като хлапак, който знае, че му се пишат големи неприятности, но пък се е позабавлявал добре.
С нея.
Устата й се изви в решителна линия. По-добре този мъж да внимава в картинката, или тя щеше… или с нейна помощ Кайла случайно щеше да разлее чаша мляко в скута му. Напрежението напусна Саманта. Отмъщението, с което разполагаше като гувернантка, беше дребнаво и незначително, ала определено не беше лишено от чар.
— Качваме се в детската стая — обърна се към децата Уилям. — Последвайте ме.
Саманта остана в края на редицата зад Агнес и призова на помощ цялата си воля, за да не се заглежда в бедрата му, които опъваха плътно панталоните, и в стегнатия му задник, който се поклащаше при всяка крачка. Приятелките й от улицата неведнъж бяха коментирали по доста нецензурен начин мъжете и различните функции на някои детайли от мъжката физика, но както кисело беше отбелязала тогава Саманта, толкова малко мъже бяха достойни за коментар, че тя просто не виждаше какво има да им гледа.
Полковник Грегъри се оказа изключението от правилото. Саманта не можеше да откъсне поглед от него.
Стигнаха до детската стая и момичетата влязоха едно по едно. Саманта остана последна.
Една дребна женица се надигна от люлеещия се стол в ъгъла. Сигурно гонеше петдесетте години. Тя имаше кръгло румено лице и голяма усмивка, която извика у Саманта усещането за топлина.
Децата отвърнаха на усмивката й — стъписани, но и някак доволни.
Полковник Грегъри отиде до сладката дама, пое ръката й и я представи на Саманта:
— Мисис Честър, това е мис Пендъргаст, нашата гувернантка.
— Ах, мис Пендъргаст, името ви се носи от уста на уста в Хоуксмаут. — Жената се усмихваше лъчезарно докато редеше думите. — Казват, че сте укротила тия буйни глави.
За най-голяма изненада на Саманта, момичетата неудобно пристъпиха от крак на крак и се ухилиха засрамено.
— Мисис Честър, това са моите буйни глави… тоест… дъщери. — Уилям представи момичетата поименно. Всяко дете направи реверанс, когато чу името си, и огледа внимателно гостенката.
Мисис Честър се усмихна още по-широко и сключи ръце.
— Значи вие сте немирните момиченца, които ще завивам всяка нощ в леглото?
Саманта погледна към полковник Грегъри и видя, че той се усмихва. Отново се изчерви и по тялото й се разля топлина. Трябваше да престане да реагира така на усмивката му.