Тя нямаше идея какво може да е то.
— Както ти сама каза, Тереза, — продължи Уилям — мис Пендъргаст е и двете.
— Съвсем правилно — отвърна лейди Марчънт. — Загрижена съм за самата мис Пендъргаст. Не бих искала тя да се чувства неудобно… не на място.
Мили боже! Да ги разправя тия на някой друг! Тя би се радвала, ако Саманта се почувства неудобно и не на място.
— Общувала съм преди с мъже, които се ползват с отлично име в обществото (когато изпразвах джобовете им, помисли си тя), и мога да заявя, че те много приличат на мъжете, които се ползват с лошо име в обществото. — Саманта невинно погледна Уилям с големите си очи. — Толкова лесно е да ги манипулираш!
— Смятате ли, че лесно се поддавам на манипулации, мис Пендъргаст? — Гласът му съдържаше неочаквана заплаха.
— Не знам, полковник, досега не ми е било интересно да проверя — преспокойно отговори тя.
Лейди Марчънт си даваше вид, че не забелязва размяната на реплики между Уилям и Саманта, но сега се изсмя гърлено:
— Не си неустоим за всички жени, Уилям. А що се отнася до манипулациите, знайте, мис Пендъргаст, че номерът е мъжът да не се усети.
— Ние само ви позволяваме да си мислите, че нищо не сме усетили — раздразнено се намеси Уилям.
Саманта не можа да сдържи раздразнението, предизвикано от лейди Марчънт и глупавата й философия:
— Номерът е въобще да не се занимаваш с мъжете. Независимата жена е способна да се грижи за собствените си удоволствия.
Лейди Марчънт отново примигна.
— Колко освежаващо е да ви слуша човек, мис Пендъргаст. Възхищавам се на възгледите ви. Толкова подхождат на една слугиня. Ти какво мислиш, Уилям?
— Действително. — Той имаше дързостта да звучи скептично. — Жена, която желае да се изправи сама срещу жестокия, студен свят, трябва наистина да е изключителна.
— Единственото изключително нещо в мен е, че съм видяла с очите си колко сами са жените, които са принудени да живеят с безразличните си съпрузи.
— Била ли сте женена, мис Пендъргаст? — Лейди Марчънт се приведе напред.
— Не. — Саманта завали думата. — И не възнамерявам да се женя.
— Свежо, наистина. — Лейди Марчънт се сви обратно в стола си. — А сега ми се струва, че…
Уилям я прекъсна без да дава знак, че я е чул.
— Жена, която така тържествено обявява, че не желае да се обвърже в брачен съюз с подходящ за нея мъж, трябва да бъде обявена за безчувствено същество без капка женственост.
Как я влудяваше този мъж!
— Да не би да твърдите, че не съм женствена?
— Обичате децата. Не искате ли някога да си имате свои?
Това не беше отговор на обвинението й, но Саманта не устоя на оскърбителната му нападка:
— Много бих искала да имам свое дете, полковник, но за това ми е нужен съпруг, а съпругът е слабата брънка във веригите на брака.
— Уилям, нека ти налея чаша вода. — Тереза вдигна каната и разля малко в скута му. Това беше първата груба постъпка от нейна страна, на която Саманта стана свидетел. Тя насмалко не се засмя, когато видя възмущението и удивлението на Уилям. Без съмнение и той като Саманта знаеше, че Тереза умишлено го е намокрила, но беше недопустимо да обвини домакинята си в подобно провинение. Когато тя почна да се извинява, той попи водата и каза, че няма проблем.
В интерес на истината Саманта се радваше на прекъсването. Спорът с Уилям дотолкова я беше увлякъл, че сърцето й бе ускорило ритъма си, а дъхът й се беше накъсал. И защо? Той беше само един мъж. Привличаше я, да, признаваше го. Но може би този мъж желаеше да я използва както баща й беше използвал майка й, а тя беше твърде горда, за да позволи на който и да е волности с достойнството и личността й. Пое чашата, която лейди Марчънт й наля, и я вдигна в знак на наздравица.
— Благодаря, милейди. Тъкмо ми се беше допила вода.
— Чудесно. — Лейди Марчънт седна на мястото си. — Да помисля. Пендъргаст. Пендъргаст. Чувала съм това име отнякъде.
Саманта сви ръце в скута си. Ако Тереза Марчънт наистина беше чувала името й, времето й като гувернантка тук беше свършило преди да е започнало.
— Да не би да сте от Съмърсет? Мислех, че познавам всички Пендъргаст от Съмърсет, но очевидно съм грешала.
Разпитът беше започнал и Саманта беше сигурна, че това мъчение ще продължи до края на приема.
— От Лондон съм, милейди.
Саманта прекрасно знаеше, че лейди Марчънт няма да се задоволи само с тази информация.
— Само от Лондон?
— Тя е такова градско момиче, че се страхува от всичко в провинцията. Страхува се, че планините ще се срутят отгоре й — Уилям махна с ръка към Дяволската скала — че ще я ухапе змия, или че Езерното чудовище ще я изгълта цяла-целеничка.