Саманта уплашено притисна ръка към гърлото си:
— Откъде знаете за Езерното чу…
Уилям отметна глава назад и избухна в смях. Саманта осъзна, че той нищо не е знаел. Беше предположил, и то правилно.
— Езерно чудовище? — учудено попита Лейди Марчънт. — Драги, навярно се шегуваш?
— О, да. Шегувам се, и още как.
Саманта искаше да го цапне здравата, задето се подиграва на страховете й, но тогава усети как кракът му се допира до нейния под масата. Тя получаваше тази необуздана ласка пред жената, за която всички — тя, децата, слугите — мислеха, че Уилям желае за своя съпруга.
Саманта искаше да си знае мястото. Обичаше да е наясно с правилата, защото бе разбрала, че униженията и отритването са цената за нарушаването им. В момента полковник Грегъри нарушаваше правилата. Но да не би така да й се струваше? Можеше ли човек със строги морални ценности да нарушава правилата? Може би според него правилата бяха други. Може би той променяше правилата. Каквото и да правеше, тя вече не знаеше на кой свят се намира. Изгледа го сърдито и прибра крака си.
— Тук е страшно, полковник Грегъри.
— Ще ви научим да обичате това място. — Той говореше, напълно уверен в думите си — изключително отблъскваща черта в мъжкия характер.
— Всичко е с прекалено големи размери. — Саманта посочи върховете. — Езерата не са кафяви на цвят, а сини. Въздухът е толкова прозрачен от свежест, че не мога да го видя.
— Това е, защото тук няма въглищен прах — поясни лейди Марчънт.
Уилям смигна на Саманта и те споделиха момент на… ох, как да го нарече?… на другарство, може би.
Чак тогава лейди Марчънт схвана смисъла на казаното от Саманта и се засмя престорено.
— О! Това е шега. Колко е смешна. Така, а къде съм ви виждала?
Дамата беше като обучено куче по дирите на кокал: безмилостна и вежливо хищна.
— Не съм живяла другаде освен в Лондон. Затова Езерната област ми се струва толкова неприветлива. През последните четири години работих като гувернантка у няколко семейства. Може би сте ме видели у някое от тях. — А може би сте ме видели да срязвам нечия кесия на Нюмаркет но ще го призная само в краен случай.
Полковник Грегъри наблюдаваше как двете жени си разменят реплики и си правеше изводи.
— Познавам Лондон отлично. Ако ми кажете за кого сте работили… — Тереза се намръщи и заслони очи с ръка. — Кой е онзи млад мъж, който се задава откъм конюшните?
Саманта не знаеше кой е той, но вече го харесваше, защото я беше спасил от настоятелната дама.
Един висок и красив джентълмен с кафяво вълнено сако, кафяви панталони и черна шапка, бавно крачеше към тях. Докато изкачваше стъпалата на верандата, на бузите му се появиха очарователни трапчинки. Той свали шапка и Саманта видя, че мъжът има насинени очи и подут нос.
— Уилям, пристигнах — весело обяви непознатият. — Приемът може да започне.
Полковник Грегъри се засмя, стана и се здрависа с него.
— Монро, само тебе чакахме, за да дадем начало на увеселението.
Значи мистър Монро беше приятел на полковник Грегъри.
— Ох — отегчено въздъхна лейди Марчънт и едва го удостои с поглед. — Дънкан Монро. Ти си бил, значи.
Очевидно лейди Марчънт не хранеше много добри чувства към младия господин.
Полковник Грегъри представи Саманта. Монро поднесе ръката й към устните си, поклони се и погледът му я обгърна от глава до пети.
— Радвам се, че най-накрая имам честта да се запозная с вас. Надлъж и нашир се носи славата ви на чаровница.
Саманта веднага разбра що за човек стои пред нея: непринуден, сърдечен, засмян, скрил дълбоката си чувствителност и проницателния си ум под фасадата на женкар.
— Не отричам, че такава слава ми се носи… в детската стая.
Дори лейди Марчънт избухна в искрен смях.
Без да пуска ръката й от своята, Дънкан Монро продължи:
— Казвал ли ви е някой, че имате най-необикновените очи? Ако си спомням правилно, един джентълмен твърдеше, че имат цвета на отлежало уиски.
— Чухме достатъчно Монро — прекъсна го Уилям, на чието лице се беше изписала сурова гримаса.
— Благодаря ви, мистър Монро. — Саманта отдръпна ръката си. По реакцията на полковник Грегъри и по присмехулния тон на младия мъж лесно се бе досетила кой е направил въпросното сравнение. Същото се отнасяше и за лейди Марчънт, която някак се намуси. Но колкото и да си казваше, че е глупаво, Саманта не можеше да удържи щастието си от това, че полковник Грегъри е говорил за нея.