— Видно е, Монро, че вече познаваш графинята.
Дънкан изпълни изключително сложен поклон, с такъв размах на ръката, че шапката му забърса пода.
— Лейди Марчънт. Удоволствието е изцяло мое.
Изражението на лейди Марчънт беше толкова кисело, сякаш току-що беше сдъвкала насекомо.
— Мистър Монро, вярвам, че успехът на нашия прием въобще не зависи от вас.
— На нашия прием? — Дънкан погледна първо графинята, после приятеля си. — Откога това е „нашия“ прием? Да очаквам ли скоро покана за годеж?
Саманта затаи дъх. Лейди Марчънт и полковник Грегъри си подхождаха — той толкова висок и мрачен, тя толкова дребна и чернокоса. Но преди две нощи Уилям я целуваше и по някакъв парадоксален начин Саманта чувстваше, че това й дава известни права над него. Над тялото му. Над мислите му.
Това трябваше да спре незабавно.
Тя го погледна.
Той я наблюдаваше.
Не беше вперил изпълнен с обич поглед в Тереза. Не беше поправил Дънкан. Наблюдаваше я и сякаш се опитваше да прецени реакцията й.
Ето защо тя си наложи своята най-учтива усмивка за пред хората и я отправи първо към него, после към Дънкан.
— Аз съм домакинята — заяви лейди Марчънт и изпърха с мигли. — Следователно партито е и мое.
— Точно така. — С небрежна усмивка Дънкан се настани на масата. — Вие винаги сте домакинята. Спомням си, че в Индия най-хубавите приеми бяха вашите. На тях идваха най-интересните хора.
— На тях вие се правехте на шут — отвърна Лейди Марчънт с неприкрита враждебност, която накара Саманта да повдигне вежди.
— Вярно е. — Дънкан изправи стола си на два крака. — Колко мило от ваша страна да го изтъкнете.
Саманта не разбираше странните отношения между тези двамата. Очевидно се мразеха като куче и котка, и все пак… сякаш караницата едва ли не им доставяше удоволствие.
Слънцето освети лицето на Дънкан и за пръв път лейди Марчънт действително го видя.
— Я чакай малко! Тези резки по лицето ти… Къде се одра? — Тя удари с длан по масата. — Ти си човекът, който спря каретата ми по-миналата нощ!
— Той е спрял каретата ви? — Саманта се превърна в слух.
— Това е мъжът, който е спрял каретата ти? — попита Уилям. — Не мисля, че е възможно. Та тогава той дори не беше в областта.
— Възможно е — сопна му се Тереза и Саманта беше готова да се обзаложи, че това се случва за пръв път. — Сграбчих го за косата и фраснах с коляно мутрата му. Погледнете мистър Монро! Очевидно му се е случила случка!
— Врата — каза Дънкан и се ухили на шегата си.
— И дръзваш да ми се присмиваш? Обвиних те в разбойничество! — Тереза се обърна към Уилям и положи ръка в свивката на лакътя му. — Казвам ти, че потвърждавам обвиненията си.
— Но, Тереза, нали кочияшът беше прогонил разбойниците? — На лицето на полковника беше изписана подигравка. Саманта не предполагаше, че ще стане свидетел на такова отношение към лейди Марчънт от негова страна.
Паднала в собствения си капан, дамата си пое дълбоко дъх и после бавно го изпусна.
— Боя се, че може да съм изопачила леко фактите.
— Тук става нещо странно — намеси се Саманта. Нещо между двамата мъже. Фактите не се връзваха. — През първата ми вечер тук полковник Грегъри ме спря на пътя и претърси чантичката ми. Вярвам, че беше на лов за бандити, но не мога да си представя защо е решил, че аз, една обикновена жена, съм разбойничка. Все още не съм разбрала. Може би мистър Монро работи в тандем с полковник Грегъри.
Двамата мъже се спогледаха.
— Боже господи, това е! — Лейди Марчънт скочи на крака. — Нали? Изглеждате досущ като войници, хванати да пият по време на караул!
— Мис Пендъргаст е права — призна полковник Грегъри. — Обикаляме околността нощем, за да залавяме и пречим на бандитите, които още ни връхлитат. — Той ги изгледа строго. — Ще ви бъда благодарен, дами, ако не разтръбите думите ми наляво и надясно.
— Поддържате сигурността на района като обирате пътници? — Лейди Марчънт очевидно беше скандализирана.
— Не съм те обрал — възрази Дънкан.
— Защото заплаших, че ще пръсна главата ти с твоя собствен пистолет!
Саманта видя дребничката лейди Марчънт в нова светлина. Може би не я беше преценила правилно. Дамата беше по-умна и по-корава, отколкото изглеждаше. Не биваше да го забравя.
— Нямаше да те претърся. Спряхме каретата ти по погрешка.
— Откъде-накъде си помислил, че аз, пътничка в карета с герб, може да съм бандит! — Тереза беше неуморна в атаките си.
— Уверявам те, Тереза, той казва истината — прекъсна я полковник Грегъри.
Лейди Марчънт го изгледа критично, после се опули:
— Ти беше един от другите мъже!