— Аз съм Саманта Пендъргаст, новата гувернантка. — Не го попита дали държеше добитъка си в замък. Никой не можеше да я обвини, че не се учи от грешките си.
Мъжът я пусна.
Тя въздъхна от облекчение и приглади роклята си:
— Така вече е по-добре. Сега е твой ред да ми кажеш кой си, защо яздиш по този път и поради каква причина сграбчваш една млада дама за…
Той се протегна напред и взе чантичката от ръката й. Тя се опита да си я върне. Той не й даде този шанс.
— Какво си мислиш, че правиш? — кресна тя. — Всъщност тя знаеше какво прави той, само дето не можеше да повярва. Каква ирония, на нея да й задигнат чантичката веднага щом напусна Лондон.
Той опипа кесията от меко, черно кадифе, след което изпразни пред себе си съдържанието й. Носна кърпичка. Ключът от куфара й. Талона от билета й за влака. И скромна, много скромна сума пари.
Саманта никога не допускаше грешката да носи в чантичката си повече пари от минимално необходимото. Повечето си пари държеше пъхнати под едната жартиера. Ако късмета продължаваше да й изневерява, този мъж скоро щеше да бръкне с ръката си там.
Вместо това той прибра нещата в чантичката и й я връчи обратно.
Тя я стисна здраво и се запита дали провинцията винаги е била кръстосвана от такива побъркани грубияни.
— Защо вървиш пеша? Нещо случило ли се е? — Макар да я беше пуснал, заповедническият тон не бе изчезнал от гласа му, дори беше станал осезаемо по-остър.
— Може и така да се каже. Коларят от хана в Хоуксмаут захвърли мен и куфара ми насред пътя и си тръгна.
— Защо?
— Изглежда се засегна от нещо, което казах.
— Мога да си представя. — Мъжът я измери внимателно с поглед, след което скочи от седлото.
Тя беше висока, но той я надвишаваше по ръст. Сигурно беше поне метър осемдесет и пет без ботуши. Имаше масивно, обемисто тяло, за което някои мъже усилно трябваше да работят и с каквото някои мъже просто се раждаха. Тя беше готова да се обзаложи, че в неговия случай е второто. Преди не се бе чувствала заплашена, не и наистина, но сега мисли за изнасилване и убийство започнаха да безконтролно да се въртят в главата й. За втори път през последните седмици й се дощя да владее повече трикове за отблъскване на нежелани ухажори. Беше наръгала с нокът адамовата ябълка на мистър Уърдлоу и той беше побягнал като опарен, но нещо й подсказваше, че с този мъж номерът няма да мине.
— Кой си ти? — попита го отново Саманта.
— Притежаваш ли документ, с който да удостовериш коя си? — продължи непознатият, все едно тя не беше казала нищо.
— Нося писмо от лейди Бъкнел.
— Покажи ми го.
— То е в куфара ми. — Този факт я радваше. Искаше да извади от равновесие този тип, който си позволяваше да тормози и плаши беззащитна жена насред пътя за нищото, дори ако така щеше да си навлече неприятности.
Той се извисяваше над нея и я гледаше втренчено, все едно искаше да прочете мислите й, но тя прекрасно знаеше, че това е невъзможно. С всяка изминала секунда мракът се сгъстяваше. За пръв път се озоваваше сред такава непрогледна тъмнина, неразпръсквана от светлините на града. Огромното черно огнище на небето поглъщаше слабата светлина от жаравата на звездите. Непознатият се извисяваше като сянка над нея и по гръбнака й премина тръпка.
— Откъде идвате, мис Пендъргаст? — Разкошният му мек глас й се подиграваше. Тя прокара пръсти по връвта на чантичката си.
— От Лондон.
— И никога не сте напускали Лондон досега, нали?
— Никога. — Тя се напрегна в тревожно очакване на някоя жестока шега, предназначена точно за градски чеда като нея. Но мъжът само се изсмя подигравателно на невежеството й.
— За ваше добро ще е да се окажете първокласна гувернантка.
— Такава съм — настръхна тя.
— Добре. — С широки крачки той се върна при коня, метна се на гърба му и го пришпори към гората.
Саманта втренчи поглед в гърба му — изумена, облекчена и… сама.
— Чакай! — викна тя. — Ти трябва да ме спасиш!
Не получи друг отговор освен заглъхващия звук от препускащи през храстите копита.
— Нещо може да ме изяде! Колко път има до Силвърмиър? — Тя вече крещеше. — Моля те, кажи на някого, че съм тук! — После добави с по-тих глас: — Безсърдечен грубиян, поне да ми беше оставил тояга, за да се браня от стръвниците.
И така, отвсякъде я заобикаляше дивата пустош, беше отдалечена на мили разстояние от имение, в което кравите нощуваха в спалните, а хората — на мръсния под. С ридание, тя потърка възпалените си очи с кокалчетата на пръстите си, изпъна рамене и решително пое напред…