Саманта доволно наблюдаваше как полковник Грегъри се пече на бавен огън.
— Да. Признавам си. Аз бях. И както вече споменах…
— Не вярвам — обяви лейди Марчънт. — В това няма и капка смисъл. Яхваш коня и обираш гостите си?
— Съвсем не — успокои я Уилям. — Положението е под контрол.
Тереза се обърна към Саманта в първия си жест на женско съучастие:
— Разбирате ли нещо от това?
— Не, милейди, но едно ми е ясно. — Саманта закачливо намигна на Дънкан. — На мястото на мистър Монро щях много да внимавам, преди да ви спра втори път.
Дънкан отговори на намигването й:
— За в бъдеще възнамерявам да се отнасям към лейди Марчънт с най-голяма предпазливост.
В Мейтланд Менър слугите на семейство Федърстоунбоу превиваха гръб в същинска вълна от поклони. Обикновено
Валда обикновено се наслаждаваше на гледката, но сега, почервеняла от яд, се понесе по стълбите без да удостои с поглед редицата от прислужници. До ушите й достигаха болезнените ахвания и хихиканията, които клатушкащият се зад нея Рупърт предизвикваше у слугините, щипейки ги по бузите — и по-надолу.
Очите й се присвиха. Дъртият изкуфял глупак дори беше изпробвал номерата си на нея и тя му се беше вързала като последния човек. Когато беше потънала в сън, той се беше помъчил да се измъкне безшумно и да избяга. Рупърт още не вярваше, че ги грози опасност. Като нищо щеше да го убие, стига да не знаеше толкова много.
Щеше да му извие врата като на пиле.
Когато влезе вкъщи, икономът я последва, за да й помогне с палтото и шапката.
— Милейди, не знаехме кога да ви очакваме — каза той Валда се огледа. Мейтланд беше красиво имение, построено през осемнайсети век в чудно хубава долина, пълно с велики произведения на изкуството и ценни джунджурии. Трябваше да го напусне. От тази мисъл й се гадеше. „Няма значение. Нищо няма значение.“ С изключение на картата, която беше откраднала по пътя за насам. Един кретен на име капитан Фаруел я беше заключил в куфара си. По принцип тя не обичаше да се занимава с неща, които лесно можеха да бъдат проследени, но сега нямаше значение дали Фаруел ще се досети у кого е картата му, защото Валда щеше да се прехвърли в Ирландия, оттам в Италия, и никой нямаше да е в състояние да я проследи.
Картата показваше местоположението и броя на всички английски шпиони в Русия. Щеше да й вземе добра пара, която щеше да й послужи като застраховка, в случай че нещо не потръгне. Просто старото й чувство за предпазливост се бе събудило. Като се изключат Рупърт и щуротиите му, откакто бяха напуснали Блайт Менър, всичко се развиваше напълно по план.
Което я плашеше до смърт.
— Но вашият гост ни предупреди да ви очакваме и затова ние…
Валда се завъртя към иконома:
— Нашият гост ли? — Вратът й настръхна. — Кой би могъл да е той?
Гласът, който най-малко искаше да чуе — глас с чуждестранен акцент, изтънчен глас — отекна в преддверието:
— Това съм аз, разбира се. Вашият скъп приятел, граф Пашенка.
Без да бърза, Валда се обърна. Високият, красив, непреклонен мъж се възправяше пред нея с пистолет, скрит — макар и не много добре — в джоба. Пистолет, насочен право към сърцето й.
17
Къщурката за гости беше много хубава. Малка, но хубава. Идеалното убежище за някой, който искаше да се скрие от гостите, които пристигаха на тълпи в имението.
Белосана отвътре и отвън, къщичката беше на един етаж, разположена сред градина, в която цъфтяха бял пламък, розови карамфили, лилави теменужки и алени бегонии. Покрита веранда, на която имаше маса и няколко стола, в случай, че човек пожелаеше да се наслади на планините, водеше към предната врата.
Саманта нямаше подобно желание и си остана вкъщи, минавайки от едната в другата стая, чудейки се защо не е отказала по-категорично да присъства на приема. Прекара цялата нощ в новото си легло, представяйки си разнообразните беди, които можеха да я сполетят, докато се движи сред членовете на висшето общество. Адорна не я беше изпратила в Кумбрия, за да се стреми към публичност.
— Ще тръгвате ли, мис? — обади се Кларинда от спалнята.
— Още не. — Саманта продължи енергично да крачи из дневната, въртейки ръце като войник на парад. Да, къщурката много й допадаше. Таванът беше висок, с дълги напречни греди, които подпираха сламения покрив и даваха усещане за простор. Масичката със столове беше идеална за двама, които искат да хапнат или поиграят; имаше и шкаф, в който се съхраняваха чиниите и одеялата. Тапицираното със син брокат канапе беше поставено пред белокаменната камина, вградена във вътрешната стена, която имаше отвори и в двете стаи на къщата.