Спалнята беше съвършена. Там имаше скрин, в който Кларинда беше прибрала бельото на Саманта, и гардероб със закачалки за дрехите й. Над скрина висеше огледало в дъбова рамка. Леглото беше по-малко от това в голямата къща, но достатъчно удобно за един човек, а пухеният юрган на кафяви ивици беше дебел и пухкав, досущ като онзи, който беше оставила.
Идеално, уютно гнездо за романтични срещи. Очите й се присвиха. Това ли беше истинската причина, поради която…
Не. Глупости. Да, беше я целунал, но ясно беше видяла недоверието в очите му, когато беше предложил къщичката като вариант. Очевидно я подозираше в някакви нечестиви дела. Кражбата на миниатюрата? Или може би смяташе, че тя желае да го прелъсти? Вчера недвусмислено беше изразил мнението си по този въпрос. Жените искаха сигурност и бяха готови на всичко, за да я получат. Полковник Грегъри подозираше, че ако й се отдаде възможност да го прелъсти, тя ще се възползва най-безскрупулно, а истината беше, че той се е възползвал от невинността й. Ужасен мъж, но за жалост типичен представител на племето си, така че нямаше смисъл да го вини.
— Полковник Грегъри има да се чуди къде сте — отново се обади Кларинда.
И там беше ядецът, нали? В моментите, когато не се тревожеше, че ще бъде разпозната, Саманта се тормозеше заради този мъж. По дяволите полковник Грегъри! Ядосваше я както нищо досега. Сякаш не стигаше, че целувката му още гореше върху устните й! Би могла да я припише на случайността, да я определи като отдушник на гнева и напрежението между тях двамата. Но когато Уилям й каза, че я мести в къщичката, защото нищо човешко не му било чуждо, щом се отнасяло до нея… вече не можеше да си затвори очите за проблема. Особено при положение, че следващите дни щяха да се движат като равни в една и съща среда.
Заболя я глава и тя разтърка челото си.
— Нищо чудно, че тъй се бавите, мис. — Кларинда отново се беше появила на вратата. — Защо не ми казахте, че децата ще дойдат да ви вземат? — Ухилената камериерка обърса ръце в престилката си. — Същински куклички са с тези нови рокли.
Саманта отиде до прозореца и дръпна дантелените перденца. Полковник Грегъри благоразумно беше изпратил момичетата да я доведат. Саманта нямаше да се подчини на заповедта му да присъства на приема, ако я беше получила по други вестоносци.
Децата запърхаха като пеперуди наоколо. По-големите държаха за ръце по-малките. Смях и весело бъбрене огласиха въздуха. Полковник Грегъри беше послушал съвета на Саманта да облече всяко момиче в различен цвят. Събрани заедно на едно място, децата образуваха миниатюрна дъга от жълто, синьо, червено, лилаво, зелено и розово, обточена с рюшчета за украса. Рокличките на Кайла й Емелин бяха в най-тъмните цветове. Агнес беше в розово, което хармонираше с прелестния тен на момичето. Дори Мара изглеждаше спретнато в зелената си рокля със скромна дантелена якичка. Всяко момиче носеше боне, завързано под брадичката с пъстра панделка.
Саманта се усмихна за пръв път от сутринта насам.
— Не изглеждат ли прекрасно момичетата в новите си рокли?
— Да, мис, тъй си е. — Кларинда застана до нея и силно я потупа по рамото. — Много ги зарадвахте, дума да няма. Да, някой като вас трябваше да дойде. Помнете го мис, ако ви мине през ума, че не може да се мерите със знатните гости.
— Толкова ли съм прозрачна? — Саманта хвърли кос поглед към Кларинда.
— Нормално е да се притеснявате, мис, защото няма да сте сред кой да е, но ще се справите. Ами то мисис Шелбърн казва, че маниерите ви са като на благородна дама, само дето говорите по-изискано, и че навсякъде сте в свои води.
— И лейди Бъкнел твърди същото. — Бузите на Саманта пламнаха от задоволство. — Благодаря ти, Кларинда. Нуждаех се от твоите уверения.
— А сега бегом марш. Посрещнете момичетата и вървете на партито.
Ами ако някой я разпознае… е, все някак щеше да се оправи. Преди съществуването й винаги беше изпълнено с рискове и тя живееше от ден за ден. Нямаше да позволи на полковник Грегъри да я извади от равновесие. Не можеше да го вини, че е постъпил така, както смята за правилно, и я е отдалечил доколкото е възможно от себе си. След като приемът приключи, тя щеше да се върне към битието си на гувернантка. Само трябваше да изтърпи следващите три дни.
Не й се мислеше за остатъка от годината.
Жребият беше хвърлен и Саманта понечи да отвори вратата, но Кларинда й препречи пътя.
— Не, мис. Оставете това на мен. Аз ще отворя на гостите ви.
Кларинда рязко отвори вратата и изчака децата да се качат на верандата. Тогава тя се поклони ниско и тържествено попита:
— За кого ще имам честта да съобщя?