— Извинявай, че се наложи да те оставя, Уилям, но исках да обясня на дамите защо гувернантката трябва да присъства на приема. Не исках да ни мислят за печени-недопечени, както толкова странно се изразява мис Пендъргаст.
— Наистина, защо тя е тук? — полюбопитства лейди Стивънс.
— Уилям е поканил неравен брой мъже и жени, а мис Пендъргаст е надарена с такива прекрасни обноски, че веднага се сетихме за нея. Но тя е скромна и трябваше много да се потрудим, за да я придумаме въобще да присъства на приема. — Тереза потупа Уилям по ръката. — Това е виновникът мис Пендъргаст да е сред нас сега и него трябва да корите.
— По-скоро ще го наградим с медал! — засмя се генерал Стивънс и останалите мъже се присъединиха към него.
— Да, тази госпожица определено не страда от липса на мъжко внимание. — Лейди Стивънс хладно премери Саманта с поглед. — Известно ли ни е коя е тя?
— Имаш предвид като семейство и роднини ли? Не. — Тереза направи гримаса. — Доколкото знам, тя е сираче, но се намира под опеката на лейди Бъкнел.
— О! — изкашля се генерал Стивънс. — Тогава всичко е наред.
Прочутата усмивка на лейди Стивънс разцъфна на устните й:
— Да, щом лейди Бъкнел гарантира за нея, тогава всичко е наред. Я виж ти! Любимият ми приятел, италианският посланик! Трябва да го поздравя.
— Не без мен, скъпа. Този тип е влюбен в теб, откакто ти дебютира преди двайсет години. — Генерал Стивънс последва жена си.
Всички се засмяха и се разпръснаха сред тълпата. Уилям се обърна към Тереза:
— Ти извърши невъзможното с дамите.
Тереза се помъчи да си придаде вид на оскърбена невинност; но се отказа и се изкикоти:
— Обичам другите да играят по свирката ми.
— Пропиляваш таланта си. Трябва да те назначат за завеждащ на английското дипломатическо представителство в Париж.
Тереза, която уж беше обръгнала на всякакви светски ласкателства, се изчерви смутено:
— С радост. Защо не ме препоръчаш?
— Може би ще го направя. — Той беше пропуснал един съществен елемент в списъка с желаните качества у потенциалната му съпруга: трябваше да я харесва. Въпреки всичките недостатъци на характера й и женски хитрости, той много харесваше Тереза.
— Откри ли портрета на Мери? Онзи, който търсеше вчера?
Удоволствието му от деня, от изобретателния му план, помръкна.
— Още не съм. Омразна ми е мисълта, че някой от слугите го е задигнал, но очевидно случаят е такъв.
— Нямаш нужното време за доброто управление на едно голямо домакинство. — Тереза нежно го докосна по бузата. — Трябва ти съпруга, уважаеми.
Жестът й беше доста откровен и това то изненада. Обикновено Тереза беше самото олицетворение на изтънчеността и финеса. Уилям се огледа наоколо и видя няколко развеселени погледа, отправени към тях. Дънкан се мръщеше. Саманта беше с гръб към него. Само на него ли му се струваше, че Тереза току-що е поискала ръката му?
— Добре де! — жизнерадостно възкликна тя. — Навярно смяташ, че можеш да се оправиш и без съпруга. Вече имаш известен опит.
Уилям осъзна, че не е отговорил. Това беше много грубо, но от друга страна… какво да каже? Не можеше да падне на колене и да й предложи брак пред всички тези хора. Той дори не беше помислил как ще й отправи предложението… още един пропуск от негова страна. Той беше човек, който не оставя нищо на случайността. Но ето че протакаше този тъй важен въпрос.
Заради целувката на друга жена.
— Горд съм, че се справях успешно с прислугата. — Уилям побърза да навакса със закъснелия отговор. — Досега. Моля се да не изчезне нещо друго.
Тереза очевидно се чувстваше обидена, защото устата й беше нацупена, а речта — припряна:
— Аз също. Мога ли да те оставя да се справяш сам с гостите? Искам да проверя дали са пристигнали коприните, които поръчах за бала.
— Коприните? — Това пък колко ли щеше да струва?
— За декорация на балната зала. Не се безпокой, гостите ще бъдат впечатлени.
— Не се и съмнявам — промърмори той и се опита да изобрази интерес.
Очевидно опитът му не сполучи, тъй като Тереза се запревива от смях:
— Обещавам да не те тормозя с повече подробности.
— Благодаря ти.
Докато Тереза бавно крачеше към къщата, Уилям обходи с поглед насъбралото се множеството. Дъщерите му бяха замъкнали съседските деца, общо дванайсет на брой, на поляната да играят крикет. Дамите се бяха пръснали сред тълпата и пронизителните им гласове приятно допълваха мъжкия хор. Всичко беше идеално за прием — и за устройването на клопка.
Дънкан го гледаше разтревожено. Двамата Федърстоунбоу още ги нямаше. Хората на Уилям бяха докладвали за пристигането им в Мейтланд. Той им беше изпратил личната си покана, но отговор нямаше. Обзе го напрежение. Ако планът му не проработеше, трябваше да арестуват лорд и лейди Федърстоунбоу по подозрение в шпионство, а подозрението все още не беше факт и можеше да бъде оборено. Пък и щеше да е толкова по-приятно да предоставят на Пашенка заблуждаваща информация преди да го пратят да си ходи по пътя.