— Мис Пендъргаст, толкова се радвам да ви видя отново — каза той, явно автоматически, защото не й обърна никакво внимание, а Дънкан винаги беше галантен с дамите — освен ако не беше на работа. — Уилям, лорд и лейди Федърстоунбоу дойдоха. Мисля, че ще искаш да ги поздравиш лично.
Уилям се обърна и видя лейди Федърстоунбоу, която куцукаше по ливадата, облягайки се тежко на бастуна си. Тогава докосна Саманта за пръв път този ден. Кратък допир по ръката й, облечена в ръкавица. Само веднъж и то лекичко.
Между двама им пламна искра. Големите й кафяви очи се отвориха широко и тя дълбоко си пое дъх.
— Помни, че не си толкова опитна, колкото си мислиш — нежно я предупреди той. Когато се отправи към лейди Федърстоунбоу му се стори, че я чу да си мърмори:
— Не съм и толкова невинна, колкото ме мислиш.
— Извинете ме, господа. — След обяда на следващия ден Саманта кимна учтиво на групичката джентълмени. — Имам определени задължения, от които не мога да се отклоня.
— Полковник Грегъри не се нуждае от вас. — Лейтенант Дюклос се усмихна галантно, макар и малко остро. Той не беше приел достойно абсолютното и безразличие към неговата особа. — В момента разговаря с лорд и лейди Федърстоунбоу.
— Полковник Грегъри може би — не, но една от дъщерите му — да. — Саманта направи реверанс и с бодра крачка се запъти към къщата. Защо лейтенантът беше решил, че задълженията й имат нещо общо с Уилям? Беше ли издала по някакъв начин интереса си към полковник Грегъри? Беше ли се усмихнала твърде сладко? Беше ли го погледнала прекалено влюбчиво?
Разтърка слепоочията си. Любовта беше трудна работа. Любовта.
Спъна се на прага и лакеят я подхвана, за да не падне. Тя му поблагодари и продължи да върви, движейки се механично, слагайки единия крак пред другия. Надяваше се, че няма повече прагове; радваше се, че в къщата няма никой, защото точно сега не можеше да се справя с никакъв род проблеми, дори не можеше да води разговор, също както не можеше да лети.
Влюбена? В полковник Грегъри? Невъзможно. Това беше върхът на глупостта.
Хубаво. Признаваше си: беше привлечена от него, намираше тялото му за съблазнително, разговора с него за ободряващ, целувките му за вдъхновяващи. И това беше всичко. Някакво безумно увлечение по целувките му. Ето защо наблюдаваше устните му, докато той говори и си представяше как се плъзват по кожата й. Ето защо по цяла нощ не спираше да мисли какво да облече. Просто беше под влияние на магнетизма му, нищо повече. Сърдечните й трепети, неустоимото желание да танцува под слънчевите лъчи, тази нужда да го вижда денонощно — това не беше любов. Той беше с високо обществено положение, а тя — проста гувернантка. Не беше влюбена в… никой мъж. От опит знаеше, че любовта не съществува. Не можеше да се случи на нея.
Саманта влезе в празния музикален салон и седна пред пианото. Отвори капака и прокара пръсти по клавишите. Когато акомпанираше на Мара, великолепният инструмент се сливаше с гласа на момичето в божествена хармония. Утре полковник Грегъри щеше да има всички основания да се гордее с дъщеря си. Гласът й беше всичко, за което човек можеше да мечтае.
Младата жена се намръщи. Но самата Мара беше… объркана. Уплашена. Ужасена от предизвикателството да пее пред толкова много хора.
Разбираше я. Когато нейният баща реши, че дъщеря му трябва да почне да си изкарва прехраната, Саманта беше на четири годинки. Остави я на едно кръстовище, с омазано личице, за да има по-страдалчески вид. Трябваше да пее, за да има вечеря. Саманта беше толкова уплашена, че гласът й трепереше и никой не й даде пукната пара. Онази нощ си беше легнала гладна, защото баща й отказваше да храни някакъв безполезен търтей. Саманта бързо преодоля сценичната треска, но никога не забрави онзи вледеняващ страх.
Баща й. Да. Щом й се струваше, че има опасност да се влюби, трябваше да си спомни баща си — наполовина уелсец, наполовина побъркан. Да си спомни нощите, в които се напиваше и падаше мъртвопиян на леглото. Дните, в които беше трезвен и намусен, търсещ някой, от който да изкрънка два пенса за джин. Времената, когато се усмихваше — чист, избръснат, с подаръци в ръцете за дъщеричката и съпругата. Когато беше малка, Саманта не разбираше защо майка й почна да плаче точно тогава. По-късно разбра, че баща й е прелъстил една богаташка и я е задоволявал срещу пари. Той беше красавец, и когато поискаше можеше да бъде много чаровен. Като се сетеше за трагичната му кончина… Саманта заслони с ръка очите си, сякаш така щеше да прогони спомена.
Да. Когато я връхлетеше томителният копнеж по полковник Грегъри, щеше да си спомни за татко.