Чу трополенето на ботуши по дъсчения под и побърза да се съвземе.
Мара застана на прага. Лицето й беше поруменяло.
— Съжалявам, че закъснях, мис Пендъргаст, но играхме на народна топка.
— Значи затова си със старите дрехи.
— Мисис Честър настоя. Тя вече трябва да зашие джоба на новата ми рокля, защото го натъпках със страшно много камъни и той се скъса. — В гласа на Мара нямаше и капка разкаяние.
Полковник Грегъри беше прав за мисис Честър. Дребната дама имаше абсолютен контрол над децата независимо от броя им, а чувството й за здрав разум се оказа незаменимо. Саманта не се тревожеше за момичетата, защото бяха в добри ръце, поне докато траеше приемът.
— Ще пеем ли? — Саманта прокара пръсти по клавишите.
Мара отиде до пианото и след като се разпя подхвана прочутата балада „Барбара Алън“, посветена на любовницата на крал Чарлз Втори. Гласът й беше висок и чист. Тя пееше старата балада със затрогваща невинност. Преди края на втория куплет момичето спря и се обърна към Саманта:
— Знаете ли къде ходи баща ми по нощите?
Саманта прибра ръце в скута си. Сърцето й заби по-бързо. Какво имаше предвид Мара? Беше ли видяла как Уилям я целува?
— Да не си видяла как баща ти излиза някъде посред нощ?
— Да! Всяка нощ татко яхва коня си.
— О! Искаш да кажеш, когато залавя разбойници.
— Не, типове, по-опасни от разбойници. — Момичето звучеше съвсем делово.
— И кои са тези типове?
— Не знам, но снощи плениха някой, който е по-опасен от разбойниците.
Уилям беше пленил нещо повече от разбойник. Беше пленил сърцето й. Влюбена. Тя беше луда.
— Браво на него. Чудесно е, че баща ти е толкова смел и се грижи за нашата безопасност. Трябва много да се гордееш с него.
Мара сви рамене.
— Да, мис. — Детето я наблюдаваше замислено и потропваше с крак.
Саманта беше обзета от подозрения.
— Как разбра това?
Мара вирна брадичка:
— Криех се под писалището в кабинета на татко и чух разговора му с мистър Монро.
— Тази сутрин ли?
— Да.
Моменти като този бяха най-голямото изпитание за всяка гувернантка. Саманта протегна ръце:
— Ела тук, миличка.
Когато Мара се сгуши до нея на пейката пред пианото, Саманта я прегърна и отметна косата от челото й.
— Нали знаеш, че не бива да подслушваш?
— Да, обаче и в кабинета не биваше да съм, така че нямах друг избор. — Мара сви рамене. — Татко щеше да ми крещи.
Детето намираше този аргумент за напълно логичен. Саманта също, колкото и тъжно да й беше от този факт.
— Да, ами… друг път не се крий.
— Обещавам.
— Най-добре да не казваш на никого какво си узнала в кабинета. Това може да се окаже опасно за баща ти. — В съзнанието й веднага се разигра сценка, в която Уилям се изправяше срещу разбойник, който успяваше да го простреля. Любимият й се гърчеше на земята, докато бандитът насочваше пистолета си…
— Не съм толкова глупава — възмути се Мара. — Само с вас щях да споделя. На вас мога да кажа всичко. Нали?
Това беше изречено с треперлив глас, който накара Саманта да наостри уши. Тя се вгледа внимателно в момичето, което се беше гушнало в нея.
— На сто процента. Искаш ли да ми кажеш нещо?
— Да… Не.
— Искаш ли да отгатна?
— Не. — Мара се изтръгна от ръцете на младата жена и застана до пианото. — Искам да пея.
Саманта знаеше, че всеки опит насила да изтръгне признание от детето е обречен на неуспех. Все пак, когато песента свърши, тя се помъчи да му вдъхне увереност:
Довечера ще пееш великолепно и ще бъдеш сензацията на вечерта, гарантирам ти. Баща ти ще е невероятно горд с теб.
— Мис Пендъргаст? — Лицето на Мара посърна.
— Да, миличка?
— Това… То е… за… — Дишането на момичето се накъса и то шумно си пое въздух.
— Когато пееш довечера, ще видиш, че ще забравиш всичките си тревоги и страхове и ще се пренесеш в един друг свят.
— Да, мадам, знам, но… — Погледът на Мара беше изпълнен с безнадеждност. — Друго е.
— Какво има тогава?
— Мис Пендъргаст, на вас мога да кажа всичко. — Гласът на момичето се покачи с октава. — Нали?
Пак същият въпрос. Саманта се изправи и прегърна Мара през раменете.
— На сто процента.
— Дори ако то е… — Мара спря. Сякаш стадо диви коне препускаха в коридора. След миг сестрите й нахълтаха в салона.
— Дойдохме да репетираме песента си — извика Агнес.
— Ще репетираме! Ще репетираме! — Кайла и Емелин подскачаха и пляскаха с ръце.
Мара се отскубна от прегръдката й:
— Обичам репетициите!
Саманта искаше да я извика, да я задържи, но… сега тя изглеждаше добре. Дано всичко да се нареди — с Мара, с полковник Грегъри — и с нея.