В Лондон никога не беше тихо. Непрекъснато трополяха карети, разнасяха се детски викове, от кръчмите долитаха шумове било от музика, било от кавги. Тук тишината изпълваше всичко. Нарушаваше я само някой плясък на криле или шумолене в храстите. Саманта си помисли, че би дала всичко на света за звук, който да прогони тази неестествена, плашеща тишина.
Тогава някъде в далечината блесна светкавица и след това се чу първият гръм.
— Внимавай какво си пожелаваш, момичето ми, защото може и да се сбъдне — каза си тя.
Крайниците й бяха натежали от умора, която превръщаше всяка крачка в мъчение. Препъваше се в браздите, препъваше се в камъните, но дори изтощението не можеше да я накара да тръгне по тревата край пътя. Змии. Беше сигурна, че там има змии. Светкавиците проблясваха все по-близо и заслепяваха до болка очите й, а тътенът на гръмотевиците звучеше все по-страшно.
Отначало взе шума по пътя за гръмотевица, но после осъзна… помисли си… това почти звучеше като… Цялата настръхна и се взря в чернотата.
Далеч пред нея се появиха два фенера, които се олюляваха на… карета?! Поредната светкавица освети всичко наоколо — и Саманта беше права! Това беше карета. Ако не бе готова да припадне от умора, щеше да закрещи от радост. Сега оставаше само да привлече вниманието на кочияша.
Каретата подскачаше и трополеше в нейна посока по неравната земя. Когато приближи до нея, тя застана от едната страна на пътя и, крещейки, започна да маха с ръце. Късметът й проработи за пръв път, откакто беше срещнала мистър Уърдлоу. Каретата спря, един лакей скочи от нея и отвори вратичката. Тя му подаде ръка и той й помогна да се качи в луксозното возило.
— Отивам до…
— Силвърмиър. Да, мис Пендъргаст, знаем.
Седеше и примигваше в мрака. Ръката й галеше меката тапицерия. Чудеше се какво… как…
Онзи мъж. Беше го домързяло да я спасява сам, но беше изпратил тези хора на помощ.
Каретата зави, след което потегли с такава скорост, че гърбът на Саманта се удари в облегалката. Бе толкова уморена, че си остана така. Зачуди се дали не трябва да е разтревожена — може би я отвличаха, но след това реши, че едно отвличане е ниска цена за възможността да поседи.
Пътят беше достатъчно дълъг, за да потъне в сън. Събуди се внезапно, когато каретата бавно спираше. Вратичката се отвори, лакеят й подаде ръка, която тя пое, за да слезе по стъпалата.
Вдигна поглед и очите й за дълго останаха приковани във великолепното имение, което се издигаше като монолит пред нея.
3
Саманта се събуди от тракането на чинии до леглото й. Отметна кичур коса от очите си и погледна закръглената млада камериерка, която в този момент дърпаше брокатените завеси в маслиненозелено и златно. Светлината на утрото нахлу в стаята и Саманта примигна.
— Добро утро, мис — облечената в безупречно колосана, черно-бяла униформа камериерка жизнерадостно я поздрави и направи бодър реверанс. Момичето бе на не повече от петнайсет години, дете на природата и чистия въздух. — Аз съм Кларинда. Нося ви закуската.
— Благодаря. — Саманта се изправи в седнало положение. — Колко е часът?
— Седем отдавна мина, но не ви събудихме, щото снощната разходка бая ви е изморила.
Саманта огледа стаята, която миналата вечер бе успяла само да зърне. Спалнята на втория етаж бе голяма и просторна, и навярно беше предназначена за гости. Тя издаваше благополучие, както всичко в друго в тази къща. Мебелите от тъмен дъб бяха масивни и украсени с резба. Широкото легло беше застлано с пухен дюшек и пухени завивки. И което беше най-важно, към спалнята имаше отделно помещение за преобличане с течаща студена вода, събирана в цистерна на покрива.
Това ли беше колибата, която уж щеше да приютява тромавия възрастен полковник, неговите шест деца и добитъка му?
— Заповядайте, мис. — Кларинда нагласи подноса върху скута на Саманта и вдигна куполообразния сребърен похлупак. Пара вдигаха изпържените до златисто яйца, ухаещите на подправки наденички, намазаните с прясно масло кифлички, купата с овесена каша, залята с дебел слой мед, и почистената, задушена круша, поръсена с канела и разрязана на две половини. — Готвачът не знаеше какво ще обичате, затуй ви сложи от всичко по малко.
— Всичко изглежда великолепно. — Саманта си пое дълбоко дъх и осъзна, че е гладна за първи път, откакто бе напуснала Лондон.
— Какъв прекрасен ден, мис. — Кларинда й наля чай.
Саманта забеляза, че навън слънцето грееше ярко. Големи дървета заливаха прозорците на спалнята с море от зеленина, а между клоните им се показваше небето — толкова синьо, че заслепяваше очите. Нито едно облаче не помрачаваше този блясък.