Тази жена да не му беше направила магия, че си мислеше подобни глупости?
— Отлично! — Дънкан толкова силно плесна с ръце, че някои от гостите подскочиха. Всички очи се насочиха към него. — А сега напред към пиршеството. Лично аз не мога да чакам и по този повод се сетих, че ми трябва партньорка за масата. — Той наперено се запъти към Тереза.
Тереза му обърна гръб и излезе от салона. Гостите шумно си поеха дъх и съчувствено се вгледаха в отритнатия Дънкан, който изрече като типичен прелъстител:
— Дамите не могат да ми устоят.
Всички се засмяха и се преместиха в трапезарията. Масите бяха отрупани с много дребни деликатеси за похапване, които трябваше да заситят гостите до полунощ, когато на бала щеше да бъде сервирана вечерята.
Дънкан се промъкна до Уилям:
— Спри да зяпаш мис Пендъргаст.
Лейтенант Дюклос кавалерски предложи на Саманта ръката си. Тя прие и се заслуша в думите му, но очите й срещнаха за момент тези на Уилям и той почувства как цялото му тяло настръхна. Всеки миг усещаше нейното въздействие върху себе си. Искаше да й се качи като разгонен жребец. Искаше да хване хълбоците й и да се забие дълбоко в нея. Искаше да я тръшне по гръб, да разтвори краката й и да целува най-съкровеното й място, докато тя не закрещи от блаженство. Искаше да усети как устните й се сключват около ствола на могъщия му член…
Уилям светкавично напусна музикалния салон. Едно беше да си представя, че е разгонен жребец, съвсем друго — да изглежда като такъв.
— Това беше краят, който включваше моето собствено унижение. Надявам се, че си ми благодарен…
Уилям кимна със задоволство, когато видя как лейди Федърстоунбоу куцука редом с лорд Хартън и попива всяка негова дума.
— …но виждам, че не си. — заключи Дънкан. — Забавна работа: ти гледаш мис Пендъргаст. Лейди Марчънт гледа теб.
— А ти гледаш лейди Марчънт. — Уилям кимаше, докато гостите хвалеха пеенето на талантливите му момичета. — Какво си й направил на Тереза, че тя не може да те трае?
— Влюбена е в мен и не иска да си го признае. — Дънкан говореше сериозно.
— Нима? — Без да изпитва и най-малка ревност, Уилям обмисли ситуацията. — И ти си влюбен в нея?
— Лудо. И бог ми е свидетел, ти не даваш пет пари за нея.
— Не съм казал подобно нещо.
— То се вижда. Поне за мен е очевидно.
Уилям си взе чаша вино от подноса на минаващия лакей.
— Тя е богата. Ти нямаш и пукнат грош.
Дънкан погледна изправеният гръб на Тереза, докато тя водеше гостите към бюфета.
— С мен ще е щастлива… — Дънкан млъкна внезапно и издърпа Уилям в празната пушалня. — Чакай малко. Да не би да казваш… че не ти пука? Ама хич? — Той заговори съвсем бавно, натъртвайки всяка дума: — Говоря за прелъстяването на жена, която отговаря на всички изисквания в списъка ти.
— Тя не е единствената, която удовлетворява всички изисквания в списъка ми. — Уилям изгледа приятеля си свирепо. — А ти не е зле поне веднъж в живота си да имаш почтени намерения към някоя жена.
Дънкан се вгледа внимателно в лицето на Уилям и изглежда това, което видя, го направи щастлив, защото младият мъж се отпусна и на устните му заигра усмивка.
— Що се отнася до Тереза, може и да имам, но трябва да напредвам с малки стъпки. Пък и какъв си ти да ми говориш за почтеност? Насмалко да унищожиш доброто име на мис Пендъргаст с един поглед!
Днес беше ден на признанията.
— Имаше нещо повече от поглед. Целунах я.
— Веднъж ли?
— Веднъж.
— Хей, щом е само веднъж не си струва да откровеничиш. По-добре кажи копнееш ли за още? — Дънкан се изсмя. — И още как. Ти беше пределно ясен.
— Но не бива. — Не и докато… но първо трябваше да се концентрира върху успешното изпълнение на мисията им преди да пристъпи към тази крачка.
— И защо да не бива? Още първия път, когато я видях, ти казах, че тя е за теб. — Дънкан го сръга с лакът. — Ела на себе си! Цял живот си вършил каквото трябва. Сега ти е паднало да се забавляваш.
— Имаш предвид да я направя моя любовница? — Уилям поклати глава. — Няма да е справедливо към нея. Тя е невинна.
— О! — разочаровано въздъхна Дънкан и бакенбардите му тъжно увиснаха. — Пак ще си легнеш с оная работа в ръка.
— За всеки случай е невъзможно да си легна с нея. — В гласа на Уилям се усещаше облекчение. — Изпратих я далеч от мен в една от къщичките за гости.
Дънкан едва не се задави, докато преглъщаше.
— Преместил си я…
— Извън дома си.
— …в една от къщичките за гости, където може да си устроите същинска вакханалия без да се безпокоите, че децата може да ви чуят?