Ченето на Уилям увисна. Дънкан го потупа по рамото:
— Добра работа, друже. Вече никога няма да спиш сам.
Уилям замислено последва Дънкан, който се беше запътил към трапезарията с големи бавни крачки.
Наистина ли това е бил мотивът му? Затова ли с такава лекота се съгласи с предложението на Тереза? Ами ако точно това е целял в най-потайните кътчета на ума си: да я отдалечи от покрива си, за да лудува цяла нощ в прегръдките й?
Излизаше, че той не познава собственото си „аз“.
Заслуша се в потракването на сребърните прибори, в долитащите гласове… в гласа на Саманта. Обожаваше гласа й: доста дълбок, дрезгав и кадифено нежен, сякаш е уморена от цяла нощ с любовни игри, в които е стенала от преживяната наслада. Този глас бе достатъчен, за да възпламени у един мъж желанието да я чуе как стене неговото име. Тя щеше да стене името му — Уилям просто го знаеше.
Беше в онази къщичка само с Кларинда за придружителка, а Кларинда си имаше доста работа вкъщи, следователно…
Дънкан изхвърча от трапезарията като поле, прошепвайки на Уилям:
— В кабинета ти. Веднага.
Веднага ли? Важността на откритата информация в случая беше без значение — а както изглеждаше, тя бе наистина удивителна. Не, не и докато възбудата му не попреминеше. Дънкан отлично знаеше какво е докарало приятеля му на такъв хал и нямаше да пропусне случая да се повесели на негов гръб. И може би с право. За бога, та Уилям беше на трийсет и четири години, баща на шест момичета, стълб на благоприличието и честта, а се държеше като хлапак, който така се е одървил, че и две не вижда! Това беше доста смущаващо… но и страшно приятно. Уилям се ухили. Със сигурност не си беше загубил ума дотам, че да сподели с Дънкан това!
Той забави крачка, усмихвайки се на един позакъснял гост, който бързаше да заеме мястото си на трапезата. Когато стигна до кабинета, състоянието му почти се беше нормализирало. Почти, защото нищо не беше същото след пристигането на мис Пендъргаст. Уилям влезе и затвори вратата след себе си.
— Какво има?
Дънкан излезе от сенките. Обикновено веселото му лице беше мъртвешки бледо.
— Онзи проклет глупак Федърстоунбоу. Тереза го е чула да говори на жена си.
— Къде? — Уилям възвърна концентрацията си на мига.
— В музикалния салон, преди броени минути. — Дънкан изкриви лице в гримаса. — Не може да се каже, че господинът е потаен.
Уилям кимна.
— Защо Тереза се е обърнала към теб?
— Защото разговорът й се е сторил необичаен, а ти не си бил налице. — В очите на Дънкан проблесна раздразнение. — Чуй ме! Федърстоунбоу казал на жена си, че тя трябва да даде картата на Пашенка, ако не искат да загазят още повече.
— Картата? — Устата на Уилям се изви в мрачна линия.
— Тереза не успяла да чуе всичко, но май лейди Федърстоунбоу е задигнала картата по пътя си за насам и я държи като гаранция, че Пашенка не ще я… — Дънкан сви рамене и пъхна ръце в джобовете си — …очисти.
— Значи Пашенка я е наредил така?
— Мисля, че няма причина да се съмняваме.
— Бих я ожалил… ако не беше погубила толкова много човешки животи. — Съпругата му. Мери. Уилям стисна конвулсивно ръце. При спомена за нейната смърт… — За каква карта може да става въпрос?
— Пътьом двамата Федърстоунбоу са се отбили при капитан Фаруел. — Дънкан приглади мустаците си. — Изпрати куриер, за да се увериш в подозренията си, но така или иначе е все едно. Лейди Федърстоунбоу е дяволски проницателна жена. Можеш да си сигурен, че картата е много важна.
— Къде ли е скрита? — Мозъкът на Уилям въртеше на пълни обороти.
— Федърстоунбоу не знаеше. — Дънкан отиде до писалището. — Дъртият глупак би я предал, стига да можеше.
— Вероятно. — На този прием Уилям разполагаше с някои от най-могъщите и прозорливи мъже под свое командване, но за жалост никой от тях не беше специалист по разузнаване и не му вършеше работа в така създалата се ситуация.
— Довечера, когато балът започне, ще претърсиш спалнята й, но тя ще бъде по-глупава и от съпруга си, ако не я носи непрекъснато със себе си.
— И аз това си мислех. — Дънкан се заигра с писалките, пръснати по бюрото на Уилям. — Бихме могли да я арестуваме и да изземем картата при обиска.
— Не забравяй, че искаме да я изпратим със зелен хайвер при Пашенка. Хайвер, който тя е събирала късче по късче от приема.
Дънкан вдигна една от писалките и внимателно я разгледа. Погледът му се устреми въпросително към Уилям:
— Предполагам, че не можем да убедим една баба страстно да захвърли дрехите си?
— Ти си големият прелъстител — ухили се Уилям — ти се оправяй.
Дънкан поглади брадичката и се престори, че обмисля предложението на другаря си.