— Знаеш ли, всъщност аз май не съм чак толкова голям прелъстител.
— Трябва да направим замяна.
— Да й подхвърлим фалшификат и да задигнем оригинала.
— Ако разберем къде е скрит и ако намерим някой с чевръсти пръсти, ще го направим. — Уилям мислеше и отхвърляше стратегия след стратегия. — Но кой и как?
20
Тереза наблюдаваше своето творение, своето piece de resistance. За всеобщо удивление прасковените коприни висяха от тавана и покриваха стените, придавайки на балната зала пастелна мекота, превръщайки я в разкошен харем. Кристалните полилеи блестяха със светлините на хиляди свещи. Оркестърът свиреше с брилянтна виртуозност. Шампанското се лееше, а дамите бяха затрупани с предложения за танци — но при подобно несъответствие в броя на мъжете и жените нима би могло да бъде другояче? Джентълмените се събираха на групички и разговаряха по сериозни въпроси. Само от време на време някои от тях отиваха в стаята за карти или излизаха на верандата, за да изпушат по една пура — сигурен знак, че се забавляват. Дори Уилям се държеше нормално и не зяпаше подир Саманта като влюбено теле. Всъщност погледът му беше много сериозен. Мистър Дънкан Монро никакъв го нямаше.
Чудесно. Най-добре въобще да не се вясва.
Тереза гледаше блестящото сборище и не можеше да разбере къде е сбъркала. Не помнеше свои значими прегрешения. През детството си бе разумна, покорна и ученолюбива, стоеше далече от неприятностите, беше утеха за баща си и майка си, но… очевидно изкупваше някакъв незнаен грях. Защото цялата ситуация с приема се бе обърнала с главата надолу и нищо, абсолютно нищо, не си беше на мястото.
Първо на първо, увлечението на Уилям по гувернантката. Клюката беше плъзнала със скоростта на горски пожар, но Тереза не напразно се славеше като една от най-опитните светски дами. По време на целия прием тя непрестанно спираше при Саманта, за да й покаже благоразположението си; винаги говореше за нея със суперлативи пред най-големите клюкарки и като капак на всичко дори се бе погрижила роклята й от кралскосин сатен с релефна гарнитура да стане перфектна, добавяйки дантели на полата и миниатюрни бели розички на деколтето. Беше потушила огъня на най-опасните клюки, но ако Уилям продължаваше да гледа Саманта като ударен с тухла по главата, злите езици отново щяха да се развържат.
А и колкото повече време прекарваше с Уилям, толкова повече се двоумеше дали наистина я блазни идеята да мине под венчило с него. Вярно, харесваше го много, обаче…
Стигаше до второ на второ: Дънкан Монро, до неотдавна офицер в Трети Кралски Драгунски полк, истинско камъче в обувката, което й убива, но от което няма отърваване. Той се осмеляваше да я гледа, нея, Тереза. Така я изяждаше с поглед, че тя току-сегиз си вееше с ветрилото, за да разхлади пламналото си чело, и се дивеше на силата на този мъжки глад. Това, което преди беше безразлично на невъзпитания господин, сега живо го интересуваше — и с думи той не би го изразил по-ясно. А тя… тя искаше да избяга.
Добре де. Не искаше. Но гордостта я възпираше. И не само. Всяка жена си има планове. Всяка жена има правото да променя тези планове, но Тереза не искаше да променя нищо под натиск, а точно това оказваше върху й мистър Монро: натиск. Не с думи, а с онзи жарък поглед, от който й спираше дъхът. С рязко движение тя разтвори ветрилото и се зае да охлажда пламналите си страни.
Поредното доказателство, че Тереза е прегрешила незнайно кога в миналото си, куцукаше към нея. Лейди Федърстоунбоу я заговори отдалече:
— Каква необикновена млада жена е наел за гувернантка полковник Грегъри!
Тереза криво погледна възрастната госпожа срещу себе си. Сламено-жълтата й копринена рокля с прилепнали ръкави и ниска дантелена яка можеше и да е подходяща за някое младо момиче, но не и за жена, отдавна прехвърлила средната възраст, и определено не за дама, принудена да се подпира на бастуна си, докато се придвижва по мраморния под. Позлатеното й ветрило от щраусови пера и позлатеното перо в косата й бяха добри попадения, но подобен блясък някак си придаваше на лейди Федърстоунбоу уморен вид. Всъщност под очите й имаше торбички, сякаш беше изкарала лоша нощ. Угризения, реши Тереза без да се замисля. Угризения за онази мистериозна карта. Лейди Федърстоунбоу побесня, когато мъжът й спомена за нея, а Дънкан пощръкля, когато тя му съобщи за подочутия разговор. Очевидно картата беше важна, но Тереза не се интересуваше защо и по какви причини.
— Мис Пендъргаст може да свири, да пее, да се грижи за деца, всички мъже на този прием въздишат по нея… може да прелъсти работодателя си…