Тереза премести погледа си на Уилям. Той тихо разговаряше с онзи гнусен мелез, Дънкан Монро, който най-накрая си беше показал носа. Дънкан… най-добрият приятел на Уилям. Дънкан — винаги дразнещ, винаги бдителен… винаги желан. Проклети да са очите му!
Тереза отново погледна Уилям. Напоследък Уилям и Дънкан се уединяваха твърде често, за да си шепнат. Дънкан направо беше изхвърчал от стаята, когато тя му съобщи за картата, и от него и Уилям нямаше ни вест, ни кост, докато не стана време за вечеря. А снощи, когато гостите си бяха легнали и тя се промъкна долу за глътка уиски — уискито се считаше неподходящо за крехкия организъм на дамите и никой не би помислил да й предложи от напитката — чу как разговарят в кабинета. Тереза беше притиснала чашата до вратата, но не бе успяла да схване повече от няколко думи: Федърстоунбоу и Пашенка. Когато тръгна от Лондон, граф Пашенка беше пуснал слух, че е болен, макар всички да знаеха, че е напуснал града заради някаква своя уговорка.
Беше ли дошъл тук, в Езерната област? Бяха ли го заловили Уилям и Дънкан при някой от нощните си набези? Би била глупава грешка за двама що-годе интелигентни мъже, но нима не бяха спрели нейната карета?
Тя се втренчи в мехурчетата на шампанското и присви очи.
Федърстоунбоу. Пашенка. Ловът на разбойници.
Главата й рязко подскочи. Балната зала се превърна в обект на щателно изследване.
Твърде много генерали. Твърде много посланици. Твърде много мъже в черни костюми, които не разполагаха нито с парите, нито с родословието, за да присъстват на подобен прием, но които за сметка на това излъчваха власт и тайнственост. Беше ги познала, макар че й бе убягнала значимостта на тяхното присъствие.
Отново погледна към Уилям и Дънкан. Те не бяха спрели каретата й, защото я мислеха за бандит. Бояха се, че тя може да е шпионка, която бяга от Лондон по петите на своя началник, граф Пашенка. О, да. Тереза беше живяла в Индия и познаваше от първа ръка съперничеството между Англия и Русия за богатствата на Изтока. Знаеше отлично, че във всеки индийски град и паланка има шпиони. Не беше разбрала, че същото важи и за Англия.
Е, по-добре късно, отколкото никога.
Шпиони. Беше се озовала в шпионско гнездо.
Саманта благодари на мистър Лангдън за танца — втория и последен танц с него за тази вечер — и се извини. Вратите към верандата бяха разтворени, ветрецът развяваше коприните с прасковен цвят, наближаваше полунощ. В балната зала ставаше все по-задушно и Саманта се умори. Умори се от танците, от несекващите светски разговори, от безкрайните ласкателства и от факта, че полковник Грегъри не я потърси за танц, както беше обещал. Вместо това беше погълнат от сериозни разговори първо с мистър Монро, после с лорд Хартън.
Не че Саманта действително я беше грижа. Тя може и да си въобразяваше, че е влюбена в полковник Грегъри, но беше наясно че любовта е трайна, колкото облачета дим от комина, разпръснати с лекота от повея на вятъра. Може би ако целунеше някой друг мъж, щеше да си въобрази, че е влюбена в него.
Да. Отличен план. Щеше да целува други устни и да направи сравнение. Под въздействието на мъжката страст онази болка в областта на сърцето щеше да спре и тя пак щеше да бъде себе си — мис Саманта Пендъргаст, независима, своеволна, самоуверена.
Сред усмивки, кимвания, реверанси, и пак кимвания, и пак усмивки, тя успя да се оттегли в стаята, приготвена за освежаване на дамите. По стените висяха огледала, пред всички масички бяха поставени табуретки. Навсякъде имаше кани с вода, чисти носни кърпички и пудра. Саманта въздъхна облекчено и се отпусна. Изсипа малко вода в една купа, натопи в нея кърпичка, изстиска я и намокри лицето си. Каква прохлада! Тя притвори блажено клепачи.
Веднага образът на полковник Грегъри изникна в съзнанието й. Никой друг мъж не се носеше така елегантно като него. Тъмносиньото сако прилепваше по раменете му, брокатената жилетка очертаваше тънкия му кръст, черните панталони обгръщаха бедрата му както… както щеше да го обгърне тя, ако здравият разум тотално я напуснеше. Но тази опасност засега беше далеч. Това, че полковник Грегъри радваше очите й, все още не означаваше, че е поела по стръмния път на падението.
А чертите му… на бала имаше дузина мъже, които бяха по-красиви, но лицето му беше благородно, грубо изсечено, мъжествено. Държанието на полковника, изражението на това лице, вдъхваше на жените увереност, че той ще се грижи за тях. Когато погледът му се устремеше към Саманта… краката й се подкосиха, благоразумието я напусна и тя се свлече на една табуретка.
Дочу тихия и отсечен звук от стъпки. Мили боже! Някой идваше.