— Търсех ви — обърна се към нея лейди Марчънт. Какво ли пък имаше сега?
Лейди Марчънт се настани на табуретката срещу нея и решително остави чашата с шампанско на масичката. Пое ръцете й в своите, което изправи Саманта на нокти.
— Ти си сам-сама на света. Няма кой да те посъветва, затова реших да вляза в ролята на твой наставник.
— Добре. — Но защо?
— Дюклос е обаятелен, но беден. Завоювала си вниманието на мистър Лангдън. Той е вдовец с осем хиляди лири годишен доход. Разбира се, трябва да помислиш добре дали искаш да виждаш лицето му всяка сутрин на масата за закуска. Лорд Хартън… на твое място щях да бъда предпазлива. Той е във висша степен желания ерген, но е наследник на стар род и се съмнявам, че семейството му ще те приеме, в случай че Хартън си загуби ума да ти предложи брак.
Саманта се бореше с объркването и цинизма, докато се опитваше да проумее мотивите на лейди Марчънт за тази интермедия. Себичност, навярно, обаче дамата направо сияеше от искреност. И от решимост. Освен това… сякаш ролята на ментор не й беше по вкуса. Саманта внимателно помисли, преди да отговори:
— Милейди, аз… не си търся съпруг на бала.
— В такъв случай си глупачка. — Устата на лейди Марчънт беше извита в решителна линия, а очите й гледаха сурово. — Тези мъже подскачат около тебе като агънца. Не ги интересува фактът, че си гувернантка. Ако се понапънеш малко, скоро ще станеш съпруга и никога няма да ти се наложи да изкарваш с труд прехраната си.
Саманта хвърли кърпичката, която се приземи с плясък в купата с вода.
— Аз обичам работата си.
— Друг път. Харесвам те, и сама не знам защо. Не бива, но те харесвам. — Лейди Марчънт хвърли поглед към вратата и снижи глас. — Лейди Федърстоунбоу те е разпознала. От Лондон. От улиците.
Изведнъж Саманта разбра всичко. Разпозната. Заловена. Крадла. Завинаги. В момента лейди Федърстоунбоу може би казваше на Уилям какво е узнала и в очите му щеше да пламне презрение. Точно от това се боеше. Вдиша въздух и усети как болката раздира дробовете й.
— По дяволите! — думите се изплъзнаха от устата й. Поиска да си ги вземе обратно и тогава осъзна: какво значение имаше? Лейди Марчънт знаеше.
— Предполагам, че трябва да си събера багажа. Незабавно.
Тереза хвана ръката й и я раздруса.
— Не. Прикрих те. Казах на старата усойница, че е сгрешила. В безопасност си. Казвам ти го, за да знаеш, че ако сега си хванеш съпруг, той няма да разбере преди да е станало твърде късно.
Саманта не схващаше защо лейди Марчънт й говори тези неща.
— Та това е… ужасно. Ще се окажа обвързана с мъж, който се срамува от мен!
— По-добре така, отколкото изобщо никакъв съпруг. — Тереза нетърпеливо размаха ръце. — Обгърната си от ореол, от слава, която има някакво лустро. С един богат съпруг всички врати ще се отварят пред теб.
— Ами ако съпругът ми се ядоса, че е бил измамен по подобен начин? — Саманта много добре помнеше болката, която един юмрук можеше да причини.
— Няма значение. С твоята екзотична хубост лесно ще поддържаш интереса му около една година. Той ще иска от тебе наследник и още един син за резерва, а после така или иначе ще се занимава с любовниците си. Такива са правилата на играта. — Тереза вдигна тост и преглътна остатъка от шампанското си. — Или може би нещата стоят по-различно в ниските социални прослойки?
— Не. — Саманта не можа да удържи циничния си смях. — Бракът е един и същ навсякъде. Ето защо не съм се омъжила.
— Браво на теб. — Лейди Марчънт присви устни от погнуса. — Аз съм дама — при това състоятелна — и ми е нужен съпруг, за да получавам покани за всички светски мероприятия, които са от някакво значение.
Лейди Марчънт беше откровена до грубост. Лейди Марчънт й беше направила услуга. Саманта съзря възможност да й върне жеста:
— Светските мероприятия сигурно са ти дошли до гуша. Не би ли предпочела да едно хубаво търкаляне под юргана с мъжа, когото обичаш?
— Какво искаш да кажеш? — Лейди Марчънт шумно си пое въздух.
— Много добре знаеш какво искам да кажа. Аз също те харесвам и сама не знам защо. Не бива, но те харесвам. — Саманта осъзна, че говори истината и това едновременно я зарадва и уплаши. — Ти си дама, която през целия си живот винаги е осъществявала нечии очаквания. Оженила си се за добра партия, общувала си с хора от твоята класа, обличала си се под диктата на модата… и всичко това за какво? Определено не и за теб самата.
— Харесвам диктата на модата… и общуването с хора от моята класа.
Саманта се взря внимателно в жената срещу себе си, мъчейки се да я разбере и най-накрая й просветна:
— Ти дори не ги наричаш приятели.