— Приятелството не е всичко на този свят — отбранително възрази пребледнялата лейди Марчънт.
Самотата проряза като нож Саманта. Обзе я копнеж да си поговори с Адорна и другите момичета от Реномираната академия за гувернантки.
— А на мен ми липсват моите приятелки. — За момент уплашената, объркана жена срещу нея също й заприлича на приятелка и Саманта наруши собствените си правила. — Мистър Монро изгаря от желание по теб. С него ще си прекараш чудно.
— Но не за дълго — незабавно контрира Тереза.
— А кои неща са за дълго, милейди? — Саманта чу цинизма в думите си. — Ще ми кажете ли?
Лейди Марчънт отвори уста и овладя треперенето си.
— Когато приемът приключи, възнамерявам да имам съпруг. — погледът й многозначително се спря върху Саманта.
— Най-голямата награда за послушните момичета.
— Полковник Грегъри. Разбира се.
— Така ще измамиш и двама ви, Тереза. — Лейди Марчънт понечи да възрази, но Саманта вдигна ръка. — Никога не съм се съмнявала, че е твой, ако го искаш. Но е срамота, при положение, че има мъж, който така страстно те желае. Въпреки това нека бъде волята ти.
Очевидно благопожеланията на Саманта не бяха достатъчни за лейди Марчънт.
— Не можеш да го имаш. Знаеш ли как загина съпругата му?
— Не, милейди. — Против волята си Саманта се заслуша като хипнотизирана в разказа на Тереза, която заговори бързо, сякаш искаше да приключи колкото може по-скоро:
— Бяхме разквартирувани в Кашмир, една великолепна местност в планината. С хладен климат и забележително красива природа. Всички живеехме в определената ни част. Не знам как да опиша самотата от живота в непозната страна, където всичко ти е чуждо… и където местните жители те мразят. Някой изпращаше покана и ние му отивахме на гости. Изминавахме дълги разстояния, за да се видим със стари приятели, да наваксаме с клюките от родината, да чуем английски без акцент. — Тереза се втренчи в Саманта, но гледаше през нея към място и време, които безвъзвратно бяха отминали. — Винаги имаше някакви брожения, подклаждани от руснаците и Уилям винаги беше доброволецът, който заставаше начело на батальона. Непосредствено преди най-големия прием в годината, нашата чест беше повикана да потуши поредното въстание. И Уилям за пореден път отпраши нанякъде.
Саманта преглътна и се укори за глупостта си: да се тревожи за мъж, който очевидно е оцелял след опасността… но беше безсилна.
— Мери се разсърди, което беше много необичайно за нея, защото по принцип тя беше най-милият човек на света. Обожаваше своя мъж и винаги позволяваше да бъде неговото. Тя искаше да се завърнат в Англия, той — не. Останаха. Тя искаше да запишат момичетата в английски пансион, той — не. Момичетата останаха при тях. На нея й липсваха семейството, роднините… предупредих я, че е неразумно във всичко да отстъпва на мъжа си, но нямаше кой да ме чуе. — Лейди Марчънт направи гневен жест с ръка, за да покаже как Мери е отхвърлила съвета й. — Както и да е, тя никога не молеше Уилям за нищо, но много искаше да отиде на приема и да се види с приятелите си. Той й забрани и нареди тя да си стои вкъщи. Не знам защо онази вечер Мери не му се подчини — не изключвам, възможността да са се скарали, обаче е факт, че тя тръгна сама. Но никога не пристигна.
Гласът на Тереза секна.
Саманта й подаде собствената си кърпичка и съжали, че няма още една. Нещата бяха по-зле, отколкото беше предполагала: ужасната смърт на Мери, страданията, които бедната жена сигурно беше изпитала.
Лейди Марчънт избърса сълзите от очите си.
— Откриха трупа на другата сутрин. Крадците преобърнали каретата. Мери загинала на място, слава богу, но обирджиите убили кочияша, прислугата и задигнали всичко по-ценно: бижута, дрехи.
Лейди Марчънт съживяваше ужаса на онази вечер и Саманта го съпреживя с нея.
— Горката жена! — възкликна тя и се сети за още нещо. — Горките момичета! — Дали знаеха, че майка им е била съблечена и захвърлена в канавката като кофа смет?
— Уилям никога не се е славел с толерантност, но след случилото си той просто полудя. Стана тираничен. Залови всички крадци и ги обеси. Залови всички руснаци и бунтовници в Кашмир. — Лейди Марчънт потрепери. — Върна се в Англия с децата и се превърна в полковник за собствените си момичета. Не се и съмнявам, казвал си е, че го прави за тяхно добро. Обвиняваше се за смъртта на Мери.
— Бих казала, че е имал основания — меко изрече Саманта. Горкият Уилям, с присъщото си чувство за отговорност, от което страдаше и с което се гордееше. Колко ли гняв и скръб е извикала у него смъртта на любимата му съпруга? Колко ли е дирил възмездие?