Кларинда отиде до старомодната камина, разръчка огъня и добави няколко нови цепеници.
— Снощи мъжете са прибрали куфара ви от пътя. — Кларинда погали боядисаната в черно дървена кутия с кожени ремъци и тежък катинар. В светлокестенявите й коси, които се подаваха от бонето, сякаш пращяха искри, а в очите й светеше интерес. — Да го разопаковам ли?
— Да, ако обичаш. Ключът е… — Къде ли беше чантичката й?
— Сигурно тук, мис? — Кларинда вдигна кесията от черно кадифе, която беше поставена върху тоалетната масичка.
— Да, благодаря ти. — Саманта протегна ръка, благодарна за това, че не я е загубила, докато е била замаяна от умора. Зачуди се дали целият снощен епизод не е бил халюцинация: разходката в мрака, онзи мъж, препускащ през храстите. После се сети как тъкмо си мислеше, че е спасена — и то от джентълмен — когато онзи конник я подложи на кръстосан разпит и й взе чантичката.
Добре. Все пак не я беше откраднал. Но я бе изоставил, без да и предложи трошичка помощ. Ама че нехранимайко!
— Макар че… хубаво де, как каретата пристигна точно навреме?
Цялата история изглеждаше твърде фантастична, за да е истинска, като се изключи фактът, че стъпалата я боляха; също така никога нямаше да забрави шока, когато слезе от каретата и пред портала видя Силвърмиър. Широката, четириетажна постройка се издигаше в мрака. Светлина струеше от всички прозорци. Широките порти стояха отворени и мисис Шелбърн, достолепната възрастна икономка, я приветства с жест вътре: „Побързай, мила, очаква те горещо ядене“. Саманта не беше хапнала много от него, но омете до троха това пред себе си, наля останалия чай в чашата си и стана от леглото. Направи няколко крачки по килимчето и изтича на пръсти до прозореца по леденостудения дървен паркет.
Изгледът, който се откри пред нея към парка, се състоеше от обширни зелени ливади, величествени стари дървета, чиито клони докосваха небесата, тук-там се виждаше по някоя беседка, пейзажа красяха и няколко цъфнали градини. Отляво имаше храсти, подрязани във формата на лъвове и птици. Дворът беше прекрасен, и което беше по-важно…
— Оттук не виждам планините
— Не, мис, но те са си там. Планините са като две големи ръце, които обгръщат Силвърмиър. Толкова са красиви.
— Хммм. — Саманта се обърна с гръб към прозореца. — Онази буря донесе ли дъжд?
— Беше страхотна буря, то не беше гръмотевици и святкане — точно над върховете. Много дъжд имаше, тъкмо да измие потоците. — Кларинда се усмихна и на гладките й розови бузи се появиха дълбоки трапчинки. — Трябва да сте били ужасно изтощена, за да не чуете цялото това трещене. Когато се облечете, полковник Грегъри ще иска да говори с вас.
— Да, разбира се, както пожелае. — Дали полковник Грегъри нямаше да се окаже пълен с изненади като имението си? Саманта вече определено не си представяше посивял, закоравял воин. Човек, който живее в такава къща, трябва да има известна представа от добро държание въпреки годините, прекарани в нецивилизованата Индия, и въпреки непрекъснатото правене на деца.
— Как изглежда полковникът? — попита тя, докато подаваше ключа на Кларинда.
— Ами той е добър човек, мис. — Кларинда коленичи пред куфара и го отвори след кратка борба с ключалката.
Саманта почака и разбра, че камериерката няма намерение да каже нищо повече.
— Много ли е стар?
— Не е много стар. Не е стар като дядо ми, например.
— О! — Саманта отново си го представи с посивяла коса.
— Но е красив, тъй казва мама.
Прошарен, възрастен мъж със стоманеносив поглед.
— И е много строг с децата, прекалено много, не че сте ме чула да го казвам. — Кларинда извади първата от роклите, ефирно творение от светлорозова басма, и я метна на стола. След нея се появиха ленена рокля с цветен десен и още една от сапфирен поплин. Последна извади тази от тъмнозелен шевиот.
— Да изгладя ли тази, мис?
Саманта си представи образа на униформения военен, който я очакваше. Свадливите възрастни мъже се влияеха добре от гледката на младост и чар.
— Не, не мисля. Може би е по-добре да се спра на розовата.
Кларинда разгледа роклята, после разгледа Саманта.
— Ще видим — каза тя, взе роклята и изчезна. Когато се върна, Саманта беше допила чая си и беше готова с бельото и фустите.
— Защо полковник Грегъри е толкова строг с децата? — попита тя, докато Кларинда й помагаше с роклята.
— Заради военното си образование. Иска от тях да изпълняват команди, да се нареждат в строй, винаги да са чисти. Ако ли се оцапат, кара ги да лъскат обувките си до блясък.
— Тези деца трябва да са истински светци. — Саманта вдигна вежди. — Май няма да имам никаква работа.