Когато Дънкан най-сетне вдигна глава, тя прокара пръсти, през косата му. Проговори с глас, който й се стори чужд и дрезгав:
— Ще те чакам в спалнята си.
— Да — прошепна той. — По-късно.
Тя примигна насреща му, мъчейки се да събере поне някакви парченца от разума си.
— Ка… какво имаш предвид с „по-късно“?
— Мило мое момиче, ти тласна Уилям по пътя на любовта, а Уилям е домакинът. Тъй като ти си домакинята, това означава, че сама трябва да ръководиш бала.
Тереза не вярваше на ушите си. Почти остана без дъх от възмущение. Той не беше изпепелен от огъня на страстта като нея. Той се владееше.
— Ти нарочно ме докара до състояние, в което и две не виждам. Нарочно!
— Какво състояние? Целунал съм те? Точно така, бог ми е свидетел. От години се нуждаеш някой да те нацелува едно хубаво.
Унижението заби ноктите си в нея.
— Ти ме изведе тук и ме насили, докато аз… насили ме.
— Мила моя, ако искаше можеше да си тръгнеш.
Вярно беше. По някое време, докато траеше последната целувка, той стоеше изправен като стълб, а тя беше увиснала на раменете му като някое безпомощно момиченце. Тереза отскубна ръцете си от неговите и ги сви в юмруци. Щеше й се да запищи. Щеше й се да го срита. Щеше й се да издере очите му.
— Когато балът свърши — каза Дънкан — ще дойда в спалнята ти.
Тя отново видя трапчинките на бузите му и разбра, че той й се присмива. За разлика от нея Дънкан беше запазил контрол над себе си. Преднамерено беше разбудил жажда у нея, която нямаше намерение да утоли, с което й показваше, че държи по-силната ръка.
— Няма да те посрещна с отворени обятия.
— Отначало не, но и двамата знаем, че ще те накарам да размислиш.
Тя вдигна ръка, разпери пръсти и го зашлеви с все сила. Той не я докосна, но гласът му внезапно охладня:
— Не го прави втори път.
Тя се поколеба, ръката й се отпусна и тогава разбра: че трябваше да поеме функциите си на домакиня, и че беше целувала Дънкан Монро с цялата чувственост, на която беше способна. А той й беше отговорил. Копелето вече я беше белязало. Естествено. Нали искаше да я направи за посмешище пред всички. Беше й отмъстил за презрителното поведение през годините. Отмъщението му си го биваше.
— Разбърка ли косата ми?
— Съвсем не, бях много внимателен. — Той взе треперещата й ръка и я положи върху прическата й. — Виждаш ли? Дори фиба не е паднала.
— Разкопча ли ме? — Тя почна да опипва гърба си.
— Напълно си закопчана. Роклята ти е във вида, в който излезе на терасата. — Той отстъпи назад и я огледа. — Е, може би е малко поомачкана, но това може да се обясни с танците.
— Да, сигурна съм, че си прав. — Тереза изправи рамене и си пое дълбоко дъх. — Сигурен ли си, че не си ме белязал по начин, който да привлече вниманието към мен?
— Скъпа моя, намирам те за извънредно подозрителна.
— А аз те намирам за въздух под налягане.
Дънкан се разсмя. Копелето отметна глава назад и се разсмя от все сърце. Тереза понечи да си тръгне, но той я хвана за ръката и задъхвайки се каза:
— Косата ти, роклята ти са съвършени, но ако от теб се излъчва страстен плам, надали мен трябва да виниш.
— Влизам.
— Довечера ще бъда в спалнята ти.
— Не си прави труда.
Тя величествено се понесе към балната зала. Може би брадичката й беше вирната прекалено високо, но тя се нуждаеше от увереността, която тази надменна поза й вдъхваше. Гостите й се усмихваха, вдигаха наздравици в нейна чест, и тя раздаваше усмивки, с пълно съзнание за дълга си на домакиня. Тя беше в съзнание. Онова недоразумение на верандата не беше нищо друго освен моментна лудост. Обикаляйки сред гостите, тя си проправи път до подиума на оркестъра. Нареди на музикантите да изсвирят няколко трилера. Когато успя да прикове вниманието към себе си, тя се обърна към събралото се множество:
— Полковник Грегъри е неразположен, но настоя да се забавляваме и мисля, че най-малкото от уважение към него сме длъжни да изпълним волята му. — През залата премина кикот и Тереза кимна радушно. — Време е за среднощната ни вечеря, която ще бъде сервирана в голямата трапезария.
Докато тя слизаше от подиума, всички се усмихваха сякаш присъстват на рядко забавление. По гръбнака й пролази студена тръпка и погледът й се устреми към Дънкан. Дънкан, чийто силует се очертаваше върху стъклените врати; Дънкан, който димеше като последен простак с някаква гадна пура.
Тя откъсна поглед от него и поведе гостите към голямата трапезария. Докато не го зърна в огледалото. Беше върху бялата й гладка кожа, точно на ключицата. Малък морав белег. Тереза спря. Зяпна в огледалото. Не можа да сдържи ужасеното си ахване. До нея се появи образът на Дънкан.