— Боли ме — оплака се тя.
Вместо отговор Уилям повдигна брадичката й със свободната си ръка и я целуна. Устата му я опустоши. Саманта нямаше време за отдих и размисъл, но не се отдръпна. Не и тя. Никога.
Уилям го знаеше.
Вместо това тя отговори на целувката му, дръзко и необуздано, и се притисна още повече към тялото му. Те бяха толкова близо един до друг и разкраченият му стоеж показваше, че той е готов да се гмурне в нея…
За момент не се случи нищо.
Той вкара само главичката на члена си, колкото да я разтегне и да я подготви за по-нататък.
Това беше началото на обладаването, срещу което и двамата се съпротивляваха от първия миг, в който се срещнаха.
Съпротивляваха се срещу неизбежното.
И двамата спряха да дишат, спряха да се целуват. Погледите им се срещнаха в мъждивата светлина, на която не можеха да различат нещо повече от смътните очертания на лицата си. Но повече не им беше нужно. Саманта раздвижи хълбоци, бавно подканяне, което го притегли малко по-навътре и което предизвика болезненото й възклицание.
— Знаеше, че ще те заболи — прошепна Уилям в ухото й.
— Да. Знаех, че ще ме нараниш.
Това не бяха думите му, но тя отново раздвижи хълбоци и той не можа да намери точните думи, с които да състави въпрос. Връхлетялото го усещане беше всичко, за което беше мечтал някога. Тя беше коприна и пясък, топла и стегната. Той искаше да проникне в нея и да остане там. Искаше да свърши бързо, за да започне отначало. Жегата й го обгръщаше изцяло и разтапяше късчетата лед в дълбините на сърцето му. За пръв път от твърде много години Уилям се чувстваше цялостен. За бога, та той се чувстваше цялостен за пръв път в живота си!
Откъм имението се разнесе бурен смях.
Не биваше да се слеят тук. Уилям вдигна глава и се огледа:
— Трябва да се преместим.
— Не искам. — Тя го обля със соковете на възбудата си. Уилям все още пазеше частица от здравия си разум, ако въобще можеше да се говори за разум в момента.
— Ще ни хванат. В къщата. — Той я вдигна, пъхвайки ръце под дупето й.
Тя обви крака около кръста му и се наниза до корена на огромния му пулсиращ член.
Девствената й ципа се разкъса и тя нададе вик — на гняв, на болка — и заудря Уилям по раменете:
— По дяволите! — Тя ругаеше като войник, докато мускулите й се отпускаха, за да го приемат.
Уилям беше обзет от внезапен, непреодолим изблик на желание, който го накара да забрави нуждата от усамотение, нуждата от дискретност. Всяка друга нужда, освен тази, която крещеше за удовлетворение. Той използва стената като опора и бавно излезе от нея… почти докрай, и пак се плъзна във влажната й мекота. Повтори и потрети движението. Дъхът на Саманта свистеше накъсано в нощния въздух:
— Уилям. Господи! Уилям!
Това не бяха думи на жена, която изпитва болка, но и да бяха, Уилям беше напълно безсилен да стори каквото и да било. Краката му едва не се огъваха от напрежението да издържат цялата й тежест, но той не можеше да спре. Трябваше да я вземе, да я обладае, да не спира, докато не я направи своя.
Тя беше хванала раменете му, за да поддържа равновесие… блаженството беше прекалено всепоглъщащо, за да му устои, а същевременно той копнееше тя завинаги да се притиска до него така.
Движенията му станаха по-резки, дишането му толкова се учести, че белите му дробове изнемогваха, тласъците му станаха безжалостни. Колкото и да напредваше, Уилям все не стигаше до онова място… онова място вътре в нея… мястото, което му обещаваше власт, собственост над тялото и душата й. На нея. На Саманта. За цяла вечност. Той трябваше да стигне дотам. Трябваше да бъде там сега.
— Сега! — извика той. — Сега!
Краката й се гърчеха около кръста му, от гърдите й се откъсваха дълбоки стонове. А докато той не спираше да тласка вътре в нея, мускулите й се стегнаха около мъжествеността му, толкова плътно и толкова сладко, за да изстискат гъстия му и горещ любовен сок, който най-накрая се изля в нея.
Уилям бавно се срина на колене без да я изпуска от прегръдките си, подпрян на стената, стенещ от съвършеното любовно удовлетворение… изгарящ от нуждата да я вземе отново.
23
Саманта се разбуди от пращенето на съчките в камината и пукота на сухите пънове, които бавно се разпалваха върху жаравата от въглени. Пламъците обливаха с топлина лицето й. Тя притисна лице към възглавничката на канапето и усмихнато зачака. Не остана разочарована. Уилям зави раменете й с одеялата и се плъзна до нея, придърпвайки я към топлото си тяло.
— Ъ-м-м — промърмори тя. — Горещ си като фурна.
— Горещ? — Дълбокият му и чувствен глас прозвуча точно в ухото й.