— Толкова горещ. — Тя отвори очи и се обърна, за да го погледне. Огънят в камината позлатяваше гъстите му коси и придаваше топъл блясък на суровите му черти. Той я наблюдаваше с усмивка, сякаш гледката му доставяше неизмерно удоволствие. Определено тази нощ можеше да се окачестви като нощта на удоволствията. След бурното им сливане на терасата, той я беше внесъл вътре. Не бяха стигнали по-далеч от пода — дрехите им се бяха озовали на пода, те се бяха озовали на пода. Там и бяха останали.
Сега Уилям беше донесъл завивките от леглото и свиваше гнездо като могъщ орел, канещ се да съблазни своята орлица.
Тя прокара ръка по брадясалата му буза.
— Кое време е?
— Два часа преди зазоряване — отвърна той без да погледне към прозореца.
— Напълно съм будна. — Саманта сведе поглед към гръдния му кош, после срещна очите му. — Каква занимавка би желал, за да мине времето?
— Флирт. — Той прокара пръсти през разпилените й коси. Сините му очи изглеждаха почти черни на отблясъците от огъня, а също и невероятно напрегнати. — Толкова си красива. Стройна, загладена и силна като породиста кобила.
Саманта се ухили. Защото можеше да го подразни. Защото с него беше щастлива.
— Да не би да намекваш, че имам конска физиономия?
— Ти как мислиш?
Усмивката й изчезна, прогонена от сериозността на въпроса му.
— Мисля, че според теб наистина съм красива. Освен това мисля, че… ще се преклоня пред по-висшите ти възприятия.
— С което ще докажеш, че освен красива си и умна. — Уилям притегли дупето й към слабините си и възбуденият му член се притисна към нея, но той не продължи любовната гара, макар че тя примамващо се размърда.
— В началото не бива да се прекалява.
— Но не искаш ли…? — Ръцете й се плъзнаха по гръдния му кош.
— Искам. — Той се надигна на лакът и подпря глава на ръката си. — Но въпреки безобразното ми поведение тази нощ, уверявам те, че знам как да се отнасям към жените.
Саманта също се подпря на лакът.
— За какво безобразно поведение говориш?
— Обладах те изправен на терасата.
— И какво му е безобразното на това? Ако знаеш какви прекрасни спомени имам…
— И аз. — Той постави длан върху устните й. — Но да въведа девица по подобен начин в любовното изкуство, насила и необмислено, без грижа за удобството ти и невинността ти…
— Удобство? — Саманта избута ръката му от устата си. — Трябваше ли да мислим за удобството си? Подобна мисъл въобще не ми мина през ума.
— Първия път мъжът трябва почти да боготвори жената. Такава грубост е подходяща за опитни любовници, не за… теб. — Той се намръщи като недоволен военачалник. — Не и толкова скоро.
— Виновен ли се чувстваш?
— Не мога да повярвам, че до такава степен изгубих контрол над себе си.
— Изгуби го, нали? — Саманта доволно погали рамото му. — Полковник Грегъри си е загубил ума по една жена.
— Но не по коя да е жена. — Той на свой ред погали рамото й с не по-малко удоволствие. — По теб. Само по теб.
— Какъв сладур!
— Говори ми — каза той и взе кичур от косата й, който уви около едната й гърда, дразнейки от време на време розовото зърно. — След като не можем да се любим, разкажи ми за семейството си. За детството си.
Думите му я изтръгнаха от чувствения сън. Той не задаваше тези въпроси без основателна причина. Уилям искаше да знае истината за жената, заради която беше нарушил възвишените си принципи.
Случилото се помежду им имаше по-малко значение за него, отколкото за нея.
Погледът му беше толкова проницателен, сякаш мислите й да бяха отворена книга.
— Гледаш ме така обвинително с тези големи кафяви очи, докато аз се опитвам да оправя нещата.
— Искаш да знаеш с каква жена си спал — безизразно изрече тя.
— Любовниците си споделят. Разказват един на друг за живота си. За спомените си.
— За семейството си — Саманта настръхна от враждебност.
— Моят избор е направен. Желая теб, не семейството ти.
Тя го знаеше. Беше му намекнала за миналото си. Беше му подхвърлила трошици от една друга реалност. Можеше да му разкаже за майка си и за баща си, за произхода си, и той нямаше да размисли. Стига да не отиваше твърде далеч… стига да съкратеше онова, което бе вършила преди много години с толкова много хора.
— Струва ми се, че си дете на лондонските улици — каза Уилям.
— Прав си. По акцента ли позна? — Тя мина на кокни. — Как съ храния с руките си? Ил си ме мернал кат си бърша сополите в ръкава, а?
— Сърдиш ми се. — Той вдигна вежди.
Проницателността на този мъж я плашеше. Не, не му се сърдеше. Страхуваше се. За пръв път в живота си тя отчаяно искаше да има нещо, което не можеше да притежава. Какво беше казала лейди Марчънт? Ако сега си хванеш, съпруг, той няма да разбере преди да е станало твърде късно. Уилям не криеше, че не може да й устои. Ако побързаше да го оплете в мрежите си… но той щеше да разбере. Не биваше да го забравя. Обичаше го, но никога нямаше да го има. Той потърка с пръст бръчиците между очите й.