— Някой трябва да те е наранил жестоко.
Едно голямо множество от „някои“ и следващият от тях щеше да бъде Уилям. Саманта се завърна към твърдото произношение на хората от висшето общество, което беше усвоила от Адорна:
— Не им останах длъжна, сър. Ако наистина вярвате, че бялото си е бяло, а черното — черно, и сивото не съществува, трябва да знаете, че аз съм покрита с пепел от глава до пети.
— Ти си най-честната жена, която някога съм срещал. — В гласа му имаше такова преклонение, такава страст.
— Не! — възкликна тя и се изправи в леглото. — Уилям извърташе фактите. Тя се мъчеше да го предупреди, а той й се възхищаваше заради това. Само защото не разбираше измеренията на позора й.
— Знам, знам — той отново я придърпа към себе си. — Сега ще ме напердашиш, защото не съм безпристрастен, но ще ти го кажа в прав текст: ти си най-честният човек, когото познавам.
Трябваше да му каже. Трябваше. Но въздухът беше студен, тялото му излъчваше топлина, а на нея й се полагаше един ден пълно щастие и тя нямаше да се откаже от него.
Той я придърпа в обятията си и тя му се отдаде без съпротива, притискайки се към гърдите му, попивайки топлината, която се излъчваше от тях. Погали с ръце раменете му в стремеж да го попие, да го запомни. Какъв е на пипане, как изглежда, как косата пада над челото му, колко силни са пръстите му…
Уилям нежно обгърна брадичката й с палец и показалец.
— Кажи ми поне едно добро нещо, с което помниш майка си и баща си.
— Бяха женени.
— Силни думи. — Погледът му стана сериозен.
Беше среднощ, идеалното време за признания. Той беше нейният любим, мъжът, на когото тя отчаяно искаше да се довери. Защо да не му разправи всичко? Най-много и той да се отвърне от нея…
— Скъпа, изглеждаш така, сякаш нещо те боли. — Той притисна главата й към мощните си гърди. — Недей… съжалявам, че попитах.
— Майка ми беше от дребните благородници, дъщеря на енорийски свещеник, която работила в една голяма къща като гувернантка — на един дъх изрече Саманта. Чуваше как гърдите му ритмично се повдигат и отпускат.
— Значи вървиш по стъпките на майка си.
— Надявам се, че не. — Беше ли прав Уилям? Какво щеше да се случи… на сутринта? — Баща ми я срещнал докато се разхождала в парка през почивния си ден. Тя имала малко наследство от баба си, затова той я ухажвал и тя му пристанала въпреки възраженията на баща си. И се озовала… в ада. Естествено, загубила мястото си. Роднините й отказвали да говорят с нея. А баща ми не бил нищо друго освен безсърдечен злодей. Пропилял парите й, след което й намерил работа, но не такава, на каквато тя била свикнала. Карал я да шие, докато очите й изтекли от умора. После дошъл ред на просенето… Тя мразеше просенето. Стоеше на един уличен ъгъл с протегната ръка, където предишната й господарка я заплюваше, мъжете й се присмиваха и й предлагаха пари за услугите й. — Саманта зарови лице в рамото на Уилям. — Татко ги пребиваше заради това.
— Слава на бога. — В гласа му се усещаше ужас, но и задоволство, че баща й все пак е проявявал поне малък знак на кавалерство. Саманта попари надеждите му:
— Той не я искаше, но не искаше някой друг да я притежава. — Защо ли беше започнала тази изповед? Сега беше изгубена в спомена за онези сякаш безкрайни нощи, когато гладът й беше неизменен спътник. — Майка ми ме роди в една мизерна дупка, докато той ухажваше някаква друга дама. Разбираш ли, той обичаше да ги мами, да ги прави на глупачки. Да ги сведе до своето равнище. Понякога тези жени бяха богати и тогава ние също имахме пари да си купим храна и въглища.
— Значи сте студували и гладували? — Уилям погали косата й.
— Тъй вярно, сър, и мама ми давъши пучти всичко. — Вината я преследваше, когато тя заговори отново с нормално произношение. — Знаех, че не е редно, но аз сядах край огъня и изяждах нейната порция.
— Колко голяма беше тогава? — Уилям започна да масажира гръбнака й, за да я успокои, но мускулите й останаха напрегнати.
— Тя умря, когато бях на седем години.
— Била си на седем годинки, когато тя е предала богу дух? В такъв случай майка ти е щастлива, че си оцеляла. — Прегръдката му беше израз на нежност и сподавен гняв. — мило момиче, още не си станало майка. Ще ти кажа как стоят нещата: дадеш ли веднъж живот, ще направиш всичко по силите си, за да го съхраниш, дори това да значи гладуване и мръзнене.