Саманта се удържа да не му се изсмее в лицето, защото знаеше, че щеше да е грубо от нейна страна.
— Много сте наивен, сър. Баща ми съвсем не беше обзет от подобни възвишени чувства, нито пък светите ми баба и дядо. Мама им каза, че си имат внучка и ги умоляваше да ме вземат. Тя, която мразеше да моли за каквото и да е. — Пръстите й се впиха в рамото му. — Те й отказаха, казаха й, че си е заслужила съдбата, и че аз си заслужавам моята.
— Можеш да ги съжаляваш за дребните им душици.
— Или да ги мразя, задето се извърнаха от нас. — Тя наистина ги мразеше. — Татко ги извести, когато мама почина. Той не ме искаше и предполагам, че си е правел сметката да извлече някаква печалба от „продажбата“ ми. — Саманта поклати глава. Защо си правеше труда да разказва тези неща? Никога не ги беше споделяла с когото и да е. Беше толкова унизително да си беден и отритнат, особено от тези, които би трябвало да се интересуват най-много от теб. Защо просто не вземеше да млъкне?
— Как оцеля? Едно момиченце на седем годинки, което си няма никого на този свят?
— Пеех под уличните прозорци. Просех. Метях кръстовищата. Вършех всичко това, което и до днес децата продължават да вършат в Лондон.
Уилям мълчеше.
Сега сигурно я презираше. Беше му издала всичките си — е, почти всичките си — тайни като последно дрънкало и той най-сетне беше проумял каква жена държи в прегръдките си. Сви се при мисълта да разбере присъдата му… но не можеше да отлага завинаги конфронтацията си с него. Най-накрая вдигна глава и го погледна.
Очите му я гледаха с… обич ли беше това или се лъжеше? Или дори възхищение?
— Ти си забележителна жена — нежно прошепна той, обви лицето й в шепи и я целуна.
Саманта се отпусна върху тялото му с ридание. Устните й отговаряха на милувките му: дълбоки, страстни целувки, които не беше споделяла с никой друг. Отдаде му се напълно и надеждата разцъфна в духа й, който досега тя смяташе за безплоден. Саманта осъзнаваше, че навлиза в много опасни територии — да си мисли, че щом е разбрал целия ужас на детството й, ще я разбере и приеме напълно. Но надеждата беше по-силна от нея. Може би тя най-после беше намерила дом.
Саманта допря чело в неговото и го погледна в очите:
— Разкрих ти тайните си. Сега е твой ред.
— Тайните ми? Аз имам само една. Хващам шпиони.
— Какво?!
— Виждаш ли колко много ти се доверявам? — Сините му очи й намигнаха. — Кълна ти се, че казвам истината. Залавям шпиони…
Каква глупачка е била само!
— Онази нощ на пътя. Разбира се! — Тя се прилепи до него. — Това е опасно.
— Повече, отколкото залавянето на разбойници ли?
— Да, така мисля — сериозно отвърна тя. — Обикновено бандитите са хора, които нямат с какво друго да се препитават.
Уилям изтрезня.
— Твърде си мила с хора, които не заслужават милост.
Този мъж и представа си нямаше, че тя е загрижена за него, за сигурността му, здравето му.
— Шпионите са хладнокръвни и безжалостни. Те не искат да те оберат.
— Напротив. Точно това искат. Шпионите ни лишават от живот, чест, земи, войници, които служат вярно на родината си, от деца… от съпруги.
Ситуацията се усложняваше с всеки изминал миг. На Саманта й се струваше, че е в центъра на замръзналата повърхност на езеро. От всички страни ледът започва да се пропуква, а тя не знае какво да прави.
— Мислех, че жена ти е загинала по време на…обир.
— Крадците направиха самопризнания преди да увиснат на бесилото. Руснаците са има платили да устроят засада на Мери, когато потеглила на път. Ревностното ми усърдие, целящо да освободи Индия от руско влияние, ме беше превърнало в проблем номер едно, който руснаците се заеха да елиминират.
— Боже мили!
— Ето защо напуснах Индия заедно с момичетата, твърдо решен да последвам нишката, водеща към предателите от родната си страна. Речено-сторено. Примамих на този прием една от най-важните двойки, които някога са предали Англия.
Люспа след люспа, пласт след пласт, същината на нещата започваше да излиза наяве. Приемът беше нещо повече освен повод той да ухажва лейди Марчънт. Той беше капан.
— Коя?
— Ти си толкова честна, толкова открита. Боя се, че ако ти се доверя, ти не ще успееш да прикриеш презрението си.
Саманта си спомни колко пъти са я хващали да бърка в нечий джоб, как се преструваше и се правеше на света вода ненапита. Как се отърваваше от арест, имитирайки съвършено произношението и гнева на жена от висшите прослойки.
— Откровена съм единствено с теб, Уилям. Иначе мога да застана редом с най-добрите актриси на Друри Лейн.