— Лорд и лейди Федърстоунбоу. — Той зачака шокираната й реакция. Такава не последва. Саманта мислеше задълбочено, представяйки си тесногръдия глупак, който непрекъснато флиртуваше и се кълчеше. Спомняйки си напрегнатата старица, която присъстваше на събитията с присвит поглед.
— Не и двамата. Само тя.
— Откъде знаеш? — Уилям озадачено поклати глава.
— Познавам признаците. Тази жена крие нещо.
— Тази жена крие нещо — повтори Уилям. — Откраднала е някаква карта — Тереза ги е чула, докато говорела с мъжа си, а сега получихме повече информация от… мъжа, станал жертва на кражбата й. Жизнено важно е да си върнем този документ, но това, което действително бихме желали, е да подменим картата с фалшив дубликат, който ще всее смут в редиците на врага. — Уилям здраво стисна раменете й. — Ако успеем в това начинание, ще спасим безброй човешки животи.
Саманта затаи дъх, изпусна малко и пак го затаи. Болката притискаше белите й дробове като остър нож.
— Трябва ви джебчия — дрезгаво прошепна тя.
— Да. Знаеш ли откъде можем да намерим такъв? — Уилям прихна, но внезапно смехът му секна. — Предполагам, че знаеш. Беше ли на „ти“ с лондонските крадци?
— Да.
Уилям разтърка брадичката си и зарея поглед над главата й.
— Но никой прост крадец не може да се престори на благородник. Предполагам, че бихме могли да го дегизираме като слуга. Но не, няма как да го доведем преди края на приема. — Той видя колко нещастна изглежда Саманта и притегли към себе си:
— Не се тревожи, любов моя. Някак си ще се оправим. Това не е твой проблем. Не измъчвай с терзания хубавата си главица. — Той се унесе в сън, оставяйки Саманта вперила широко отворените си очи в сивкавата светлина на настъпващото утро.
Уилям се събуди рано призори. През прозореца надничаше млечно-мътна мъгла. В камината пламъците весело си играеха, излъчвайки топлина, която сгряваше гърба му и прогонваше студа от къщичката. Но Саманта я нямаше в леглото. Той се отпусна със затворени очи на възглавниците и вдъхна мириса й, чувствайки отмалата, която съпътства любовното блаженство. Уилям я чакаше, за да й предложи да свържат живота си завинаги. Как хубаво щяха да са си заедно! Щяха да обсъдят сватбеното пътешествие, бъдещите деца…
Чу шумоленето на колосани фусти. Очите му се отвориха и погледът му се спря на Саманта, облечена в скромна светлозелена ежедневна рокля. Тя седеше на масата и го гледаше втренчено. На лицето й беше изписан хладен и преценяващ израз, който нямаше нищо общо с насладата, която той изпита при вида й. Може би я беше срам? Или пък се боеше, че той ще я зареже, както баща й е зарязал майка й?
Ах, да. Разказът й разкриваше цялата уязвимост, която навярно изпитваше, движейки се сред обществото. От него зависеше да й вдъхне увереност.
Той й се усмихна и приканващо потупа възглавниците.
— Ела при мен, любима. Нека ти покажа как двама любовници трябва да напуснат брачното ложе.
Хладният израз изчезна и на негово място се появиха шок и, само за секунда, такава остра болка, че Уилям остана смаян.
— Брачно ли? Кога е ставало дума за брак?
Неверието й го остави безмълвен за известно време, което той използва, за да я огледа от глава до пети. Ръцете й бяха свити на юмруци в скута й. Дишането й беше плитко и накъсано. През нощта очевидно я бяха налегнали съмнения и страхове — относно него ли? Относно неговите намерения? Но ако това беше вярно, то подхвърлянето му за скорошната им сватба със сигурност щеше да ги уталожи. Лека-полека, без да поглежда към нея, той се измъкна изпод завивките.
Тя го наблюдаваше без искра на желание или интерес.
Уилям събра дрехите си от пода и криво-ляво се облече, мъчейки се да проумее какво е станало. Беше ли я наранил по някакъв начин? Да, беше, но после всичко се нареди както трябва. Да не я беше уплашил? Но Саманта беше неустрашима. Разстрои се, когато разбра за ситуацията с лейди Федърстоунбоу — да не би да се тревожеше, че той ще загине, рискувайки живота си, и ще я остави сама? Но ако случаят беше такъв, защо беше толкова дистанцирана?
— Кажи ми, какво има?
Тя извърна поглед към прозореца и устните й трепнаха преди тя да ги стисне здраво.
— Ще дойдеш с мен в имението — нареди той. Трябваше да я накара да проговори и в никакъв случай не биваше да я оставя сама. — Трябва да извърша сутрешните си приготовления за деня, да се преоблека в чисти дрехи, да се посъветвам с Дънкан.
Най-сетне тя вдигна поглед и Уилям беше поразен от пустотата в очите й, от безнадеждността и отчаянието в тях
— Първо трябва да ти кажа нещо.
24
— Ще ме развържеш ли, или смяташ да ме оставиш така през целия ден?