Тереза, която припряно намъкваше дрехите си, спря и се обърна към Дънкан, който се изтягаше чисто гол на леглото й. Ръцете му бяха завързани за таблата на кревата с колана й.
— Да, да, ей-сега ще те развържа. — Тя закрачи към него толкова решително, че беше почти невъзможно човек да си представи как тази горда жена обсипваше с целувки задника му. Тереза разхлаби възлите, които преди няколко часа беше завързала с такова удоволствие. — Трябва да ми помогнеш със закопчаването.
— За мен ще бъде чест, милейди. — Когато ръцете му се освободиха, той я сграбчи за кръста и не й даде да мръдне. — Но първо искам да знам, кое от това, което казах, така те разстрои.
— Ти каза, че ще ви е нужен джебчия. — Големите й влажни очи се изпълниха с безпокойство. — Каза, че двамата с Уилям няма да се справите без джебчия.
— Ако знаех, че така ще се вживееш, нямаше да си отварям голямата уста. Мислех, че след като знаеш всичко за всеки, може би ще се сетиш за някой, който може да ни е от помощ.
— Трябва да предупредя Саманта — замислено прошепна Тереза.
Дънкан плъзна ръце настрани и бавно се изправи.
— Саманта? Мис Пендъргаст? За какво?
Движенията на Тереза станаха резки. Тя нервно отиде до прозореца и се втренчи в мъгливото утро.
— Саманта не е… не е била… — Тя се обърна към Дънкан. — Мислиш ли, че Уилям ще й се довери?
— Не знам. — Дънкан хранеше известни резерви, но не мислеше, че са основателни. Не можеше да си представи, че тази млада гувернантка… не. Невъзможно. — По-рано бих ти отговорил „никога“, но Уилям е влюбен до полуда. Всъщност той е най-влюбеният мъж, който някога съм виждал.
— Но той няма да й каже, нали? — Тереза закърши ръце. — Защото в противен случай се боя, че Саманта ще… но той няма да й разкрие дилемата си. Според Уилям жените са крехки създания, чието мислене не бива да се затормозява с щекотливи въпроси.
Подозренията на Дънкан се обединиха в едно и той незабавно скочи на крака:
— За бога! Да не би да ми казваш, че Уилям ухажва изпечен крадец?!
Уилям крачеше с гневни стъпки по поляната, забил железни пръсти в рамото на Саманта, която беше принудена да подтичва подире му.
Тази жена имаше безочието да се изтръгне от хватката му.
— Не е нужно да ме държиш. Вече ти казах, че съм готова да ти помогна.
— Каза ми го твърде късно. — Той я улови още по-здраво. — Вече съм компрометиран и честта ми е потъпкана.
Саманта заби стегнат юмрук в ребрата му със свободната си ръка — остро и болезнено кроше, което несъмнено беше усвоила в дните на позорното си минало.
Уилям изсумтя и пусна ръката й.
Преди да е успял да я сграбчи отново, тя се отскубна напред и се обърна към него с онзи присмехулен тон, който беше бич за арогантността му:
— Забравих, че ти беше единственият участник в събитията от предишната нощ.
Той се изравни с нея след няколко дълги разкрача:
— Единственият, който имаше чест, която да загуби.
— И това ми беше убягнало.
Мъглата беше овлажнила тревата с безброй капчици роса. Между клоните на розовия храст блестяха ефирните нишки на една паяжина. Стволовете на дърветата се възправяха застрашително от сивотата и след няколко крачки пак се изгубваха в нея. Ако мъглата не се вдигнеше до няколко часа, планът на Тереза за тържествен прощален обяд в шатрите щеше да пропадне. Но Уилям беше истински благодарен за влажната сива пелена. Тя ги скриваше от имението, а също и от любопитни погледи. Не че някой от гостите беше буден по това време, но същото не можеше да се каже и за слугите им. Последното, което Уилям искаше, беше някой да докладва на господаря си, че полковник Грегъри е прекарал нощта в обятията на гувернантката. Несъмнено в нощта на бала доста хора бяха направили връзката между неговото и на мис Пендъргаст изчезване, и той в никакъв случай не искаше да потвърди подозренията им за безобразното си поведение. На карта бяха заложени достойнството му, положението му в обществото, гордостта му.
— Направо ще се изям от яд. — Уилям не направи опит да смекчи остротата на тона си.
— Тъй верно, пулкочник, яс си знам. — Като се изключи отвратителния говор, тя не реагира по друг начин на провокацията му.
А той точно това желаеше. Искаше тя да влезе в стълкновение с него, да разпали огъня на гнева му, да покаже колко е недостойна за всякакво внимание от негова страна. Защото в случая той беше онеправданият, той беше обезчестеният. Не тя, той.
— Ако незабавно ми беше казала истината…
— Щях да пътувам във влака за Лондон още преди да е пукнала зората. Незавидна съдба, като се има предвид, че току-що бях пристигнала. — Лека усмивка докосна устните й. — Сега този вариант не ми се струва толкова лош.