Усмивката й постигна желания ефект. Ядоса го до възбог. Оправда недвусмисления му отказ да има каквото и да било общо с нея, с тази крадла.
— Никога ли не помисли какво ще причиниш на децата ми? Ежедневното общуване с някаква си крадла сигурно непоправимо е увредило крехките им, неоформени характери.
— Ако общуването с мен но някакъв начин е допринесло за оформянето на неоформените им характери — а аз искрено се надявам да е така — то не е защото съм извършила нещо в юношеството си.
— Позорът и покварата на престъпленията ти все още тегнат над теб.
— В такъв случай да не си посмял да видиш отново момичетата, защото покварата на отминалата нощ ще тегне върху теб още много дълго.
Той се завъртя рязко, сграбчи я за раменете и накара да застане на едно място:
— Да не си посмяла да намекваш, че си ме опетнила.
— Просто изтъквах колко неразумни са аргументите ти. — В гласа й се усещаше нетърпение, но в очите й светеше печална мъдрост.
— Ти ме окраде! Няма ми я писалката, портрета на… — Уилям млъкна като ударен от гръм. Чак сега го порази значимостта на нещата, които беше изгубил. — Боже господи, що за човек си ти, да задигнеш единствените ми спомени от Мери?
— О! — Тя разтревожено прехапа долната си устна и сведе поглед. — О!
Това го нарани повече, отколкото си представяше, че е възможно… Саманта коварно е дебнала момент, в който да заличи спомените от почтената му брачна връзка, за да остане само настоящето с нея. Настояще без бъдеще и без минало.
— Къде са нещата ми?
— Не знам.
— Къде са? — Той я разтърси свирепо, сякаш можеше да изтръска истината от нея.
— Наистина не знам. — Уилям щеше да я разтърси отново, ако тя не беше бутнала ръцете му, правейки му знак да замълчи.
Той също ги чу. Двама души, мъж и жена, които спореха вървейки. Не можеше да разбере думите, но гласовете му бяха познати. Дънкан и Тереза. Той раздразнение се зачуди дали не идват, за да го предупредят за презряното минало на Саманта.
Не. Те не знаеха нищо по този въпрос. Може би идваха, за да му четат конско затова, че се е възползвал от невинността й. Но не, девствеността й не беше нищо друго освен скъпоценност, която да бъде продадена на този, предложил най-висока цена. Саманта се беше надявала да му надене брачните окови.
Тереза и Дънкан изникнаха от мъглата и внезапно разговорът им секна. Или спорът им, по-точно казано.
Елегантната Тереза изглеждаше някакси… развлечена, въпреки че Уилям не можеше точно да определи защо. Може би беше забравила да си сложи някоя фуста? За всеки случай шалът небрежно обгръщаше раменете и, а косата й падаше на сплъстени кичури, като тази на Мара.
Тереза широко разтвори ръце и заситни към тях. Уилям си помисли, че ще го прегърне.
Вместо това тя се насочи право към Саманта. Уилям побърза да я пусне и се дръпна настрана.
— Саманта! Скъпа! — Тереза я хвана за китките и внимателно я повлече към къщата. — Тъкмо тебе търсех. Нуждая се от… помощта на друга жена… за декорирането на масите. — Тя се обърна към Уилям, избягвайки погледа му. — Нали разбираш, Уилям, това е едно от онези неща, за които е нужна само женска ръка.
— Той знае — спокойно я прекъсна Саманта.
Обикновено невъзмутимата Тереза затропа яростно с крака:
— Какво? Как? Не! — Без да дочака отговор, тя се впусна в атака. — Ти му каза, нали? Трябваше да изпълниш своя дълг, нали? Толкова ли не можа да разбереш, че това не е твоя работа? Ти…
— Ш-ш-ш-т — изсъска Дънкан.
— Как да не е моя работа! — възрази Саманта. — Това е моята родина…
Уилям изсумтя.
— …и животът на хиляди невинни хора виси на косъм.
— Ш-ш-ш-т — повторно изсъска Дънкан.
Жените първо го погледнаха, после се огледаха наоколо си и кимнаха.
Дънкан прокара ръка през косата си, която и без друго стърчеше във всички посоки и съвсем тихо прошепна:
— Много съм ви задължен, мис Пендъргаст.
— Какво имаш предвид с това, че си й задължен? — гневно го конфронтира Уилям. — Няма да я пусна да припари до тях! Тази жена от чиста злоба ще предупреди лейди Федърстоунбоу! Ще я заключа на тавана и ще изхвърля ключа!
— Не, Уилям, нищо подобно няма да направиш. — Дънкан извиси глас, за да надвика тримата си събеседници, но тонът му беше напрегнат и решителен.
Уилям остана с увиснала уста. От думите на приятеля си. От тона му. Той изпъчи гърди и застрашително се извиси над Дънкан:
— Извинявай, би ли повторил?
— Ще приемем помощта на мис Пендъргаст и ще благодарим на бога, че ни я праща тъкмо тук и сега.