— Как може да говориш така?
— Ти как можеш да говориш така? — Гласът на Дънкан се превърна в ентусиазиран шепот. — Отчаяно се нуждаем от тази карта. Капитан Фаруел каза, че тя е документ от първостепенна важност. Извадихме невероятен късмет, че лорд Хартън е придружаван от секретаря си, който е опитен картограф. Не можеш да си представиш размерите на пораженията, които ще нанесем на руснаците, ако заменим истинската карта с фалшива. Затова не можем да минем без мис Пендъргаст.
— Мислиш, че сдружаването с тази… тази паднала жена е отговорът на молитвите ни? — Уилям посочи с разтреперан пръст Саманта, после стисна ръце зад кръста си. Като военачалник, той нямаше равен. Беше хладнокръвен. Знаеше как да прикрива чувствата си, но точно сега всичките му умения го бяха напуснали.
Саманта го гледаше ведро. Ръцете й бяха отпуснати спокойно покрай тялото. Сякаш изтеклата нощ не беше съществувала. Сякаш обяснението му в любов не значеше нищо за нея.
— Тя не е паднала жена — или поне не беше до снощи — тросна му се Тереза. — За това безчинство си отговорен ти, Уилям. И аз, за мой вечен срам. — Тя обви ръката на Саманта с пръстите си и се втренчи в него с поглед, който не му вещаеше нищо добро. — Ти не си мъжът, за който те мислех.
На Уилям му се дощя да закрещи на Тереза, жената, която неотдавна считаше за идеалната партия.
Но сега мисълта за женитба с нея му беше омразна, а когато тя заговори с този свой повелителен тон, куражът му изневери и той не посмя да й кресне.
— Разбира се, че той е мъжът, за който го мислеше. — Дънкан пое ръката й в своята, повдигна я към устните си и я целуна с нежен плам. — Още от сутринта ти позна как ще реагира, когато узнае за специалните таланти на мис Пендъргаст.
Саманта сведе глава.
Но не достатъчно бързо, за да скрие усмивката си от Уилям. Той видя как погледът й с обич се стрелна към Дънкан и Тереза. И тогава му просветна… Беше ранна утрин. Тереза беше поразхвърляна. Видът на Дънкан беше изнурен, но щастлив. Приятелят му не беше избръснат, носеше снощните си измачкани дрехи и изглеждаше… навярно като самия Уилям.
Те бяха любовници. Тереза го беше отпратила при Саманта, за да се забавлява с Дънкан. Уилям трябваше да е разгневен до немай-къде, а вместо това… Вместо това откри, че хич не го интересува какво са правили тези двамата. Мислите му бяха обсебени от един-единствен човек. От една жена. Саманта, която така страшно го беше предала. И тогава му хрумна, че…
— Тя краде от мен! — триумфално извика той. Това щеше да подкопае доверието на Тереза и Дънкан в тази измамница. — Тя открадна миниатюрата с Мери. Единственият портрет на жена ми!
Очите на Саманта пламнаха гневно и тя вдигна юмрук. За момент Уилям си помисли, че тя ще му се нахвърли, но тогава пръстите й се разпериха и тя отпусна ръка. Все пак тя не отхвърли обвинението му, и от това му стана много болно. Но Уилям решително пренебрегна това скърбящо вътрешно гласче и триумфално се обърна към Дънкан и Тереза, които мълчаливо го гледаха.
— Готови ли сте да поверите важна мисия в ръцете на такъв негодяй?
— Ти наистина си говедо, Уилям — тежко въздъхна Тереза. На лицата им беше изписано отвращение и Уилям осъзна, че нищо, което той каже, няма да промени мнението им за Саманта
Ето защо предприе онова, в което беше най-добър. Атака.
— Казвам ви, че няма да се възползвате от уменията на мис Пендъргаст.
Дънкан се изстъпи напред и дръзко погледна приятеля си в лицето. Сви се пред погледа му, но не капитулира, както Уилям очакваше.
— Щом случаят е такъв, то аз ви освобождавам от длъжност, полковник Грегъри.
— Какво?! — изрева Уилям.
— Държите се толкова неразумно и емоционално — Очите на Дънкан се превърнаха в тънки сиви цепки — че споменахте за нашата мисия и за мишената ни в момент, когато нашият най-страшен враг може би се спотайва на три метра от нас и ни слуша. А гласът ви прогърмя доста мощно.
Дързостта на Дънкан го остави без дъх, а откровеността му изпрати по гръбнака на Уилям ледена тръпка. Дънкан говореше истината. Всеки можеше да се притаява наблизо под прикритието на сивата мъгла, да ги подслуша и те нищо да не разберат. Е, не и лейди Федърстоунбоу, тя куцаше лошо. Но мъжът й. Или Пашенка… Или някой от цялото съзаклятие шпиони, които пъплеха към Езерната област, привлечени от присъствието на господаря си.
Уилям и Дънкан се спогледаха, обзети от една и съща мисъл.
Дънкан не показа признаци, че смята да си подвие опашката.
Преди Уилям да вземе решение за бъдещите си действия, Саманта се освободи от Тереза и застана между двамата мъже.
— Чувствам се като кокал, за който са се сбили три улични песа. Обаче не съм никакъв кокал, нито пък, въпреки миналите си прегрешения, предателка. — Тя погледна Уилям право в очите и заговори с търпелив тон, който постави на изпитание самообладанието му, доколкото все още го имаше: — Ти спориш с Дънкан все едно имате някакъв избор. В този миг, на този прием, аз съм единствената джебчийка. Това е деликатен занаят. Трябва ви професионалист. Аз съм единственото ви попълнение. — Очите й се впиха в неговите, точно както миналата нощ, но сега в тях нямаше обич. Тази жена беше хладна, концентрирана и разумна.