Всичко, което една жена никога не трябваше да бъде.
— Хайде — обърна се Саманта към Дънкан и Тереза. — Да намерим тихо местенце, където можем да заговорничим на спокойствие. Искам да свърша по-скоро с тази работа и веднъж завинаги да си тръгна оттук. Повече не искам да видя физиономията на полковник Грегъри.
— Браво! — присмехулно извика Тереза и почна да ръкопляска.
— Отлично казано, мис Пендъргаст. — Дънкан й предложи ръката си. — Мисля, че беседката ще свърши работа.
Етикетът изискваше Тереза да тръгне редом с Уилям, но тя пренебрегна правилата и хвана свободната ръка на Дънкан. Тримата поеха напред, триумвират от сила и решителност.
— Тъй като Уилям няма да ни е от полза докато планираме операцията, ще го накараме да патрулира, за да осигури поверителността на дискусиите. — Дънкан се обърна към него и му подвикна:
— Ще можеш ли поне това да свършиш, друже?
Уилям крачеше след тях. За пръв път в живота си беше доволен, че е в ариергарда. В ситуация като тази той просто не можеше да поеме командването. Не можеше да се довери на Саманта за изпълнението на отговорната й мисия.
Не можеше да се довери на самия себе си. Той вреше и кипеше в казан от емоции. Той, човекът, за когото жените бяха приятно развлечение, но не и съставна част от живота на един мъж. Той, който се имаше венчан за армията и за диренето на справедливост, но никога не беше тръгвал истински по дирите на любовта.
Саманта беше прекършила мъжествения му дух. Дънкан беше прав: той беше изгубил умението си да вижда и мисли в перспектива. Говореше без да мисли, или по-точно казано, мислеше с оная си работа. Не беше способен трезво да прецени рисковете, свързани с мисията. Не, в този момент просто не смееше да застане начело.
Беседката мрачно се издигаше пред тях. Дънкан, Саманта и Тереза влязоха в нея без да обръщат поглед назад. Уилям тихичко почна да обикаля осмоъгълната постройка, проверявайки за врагове под всеки розов храст.
Нямаше никой. Бяха сами. Бяха изгубени сред мъглата.
Уилям притвори клепачи и се подпря с ръка на стената. Да. Беше изгубен. За пръв път в живота си не знаеше как трябва да постъпи, какво да предприеме. Вината беше изцяло нейна… Хубава работа, нали досега винаги беше твърдял, че ако някой има проблем, вината си е изпяло негова?
В какво се беше превърнал?
— В чантичката е. Картата е в чантичката й. — Гласът на Саманта долетя иззад стените на беседката. Уилям промуши глава през вратата и не се помъчи да скрие презрението си:
— Откъде пък знаеш?
Саманта продължи сякаш не го е чула. Него!
— Онази чантичка с лъскави черни пайети. Мъкне я навсякъде със себе си, и което е по-важно, непрекъснато шава с нея. Дори си помислих, че дамата е пристрастена към лауданума и държи там дрогата си. — Саманта сви рамене. — Картата е в чантичката й.
Дънкан кимна. Тереза кимна. И двамата изглежда приеха преценката на Саманта безрезервно.
Уилям се облегна на беседката и зарея поглед в мъглата. Нямаше какво да гледа Дънкан и Тереза. И Саманта.
— Можеш ли да направиш размяната? — попита Дънкан.
Уилям напрегнато зачака отговора, но такъв не последва.
— Можеш ли да смениш истинската карта с фалшификат?
Този път в гласа на Дънкан се усещаше повече настойчивост.
— Разбира се, че може — подвикна Уилям и се усмихна злобничко. — Тя си е направо готова за затвора.
— Млъквай, Уилям — сряза го Тереза. — Какъв е проблемът, Сам?
— Обикновено джебчиите прерязват връвта на кесията и я отмъкват, или бъркат в нея и задигат съдържанието й. — Саманта широко разпери ръце. — Никога не съм отваряла чантичка, за да извадя нещо и да го заменя с друго.
— Разбирам. — Тереза кимна.
— От друга страна, Тери, би могло да бъде и по-зле. — Саманта се ухили широко като палав хлапак. По-рано Уилям намираше тези усмивки доста очарователни. — Картата можеше да е пъхната в деколтето й.
Дънкан и Тереза прихнаха весело, а Уилям се намръщи яростно. Сам и Тери. Кога бяха минали на умалителни имена?
Преди Уилям да успее да изкрещи насъбралия се в гърдите му гняв, преди да ги заклейми с горещото си презрение, Дънкан излезе на прага.