— Уилям, направи допълнително кръгче. Искам да съм сигурен, че тук няма никой.
— Можеш да си сигурен — отговори Уилям, но намусено се оттегли. Оглеждаше се внимателно, както и при първата обиколка, търсейки отпечатъци от стъпки във влажната от росата почва, или каквито и да било доказателства, че някой — Пашенка например — е решил да провери как се справят шпионите му. Но засега Пашенка се укриваше в имението на лорд и лейди Федърстоунбоу. Естествено. Нямаше защо да излага живота си на излишен риск.
Уилям се върна до входа на беседката и чу последните думи на Дънкан:
— Значи това е планът. Дано господ даде ръцете ви да са сръчни, мис Пендъргаст.
25
Отвратителното домашно гости вървеше към своя край и тя скоро щеше да напусне пълното с безмозъчни идиоти имение. Когато обядът приключеше, Валда можеше да напусне трапезарията на Силвърмиър, където полковник Грегъри и неговата домакиня, тази шафрантия лейди Марчънт, бяха наредили да сервират ястията. Валда щеше да се качи в каретата си и най-сетне да потегли към Мейтланд през изпаренията на мъглата. Две нощи не беше спала. От болка насиненото й тяло не можеше да се унесе в сън.
И от тревоги какво ли щеше да предприеме Пашенка. Как да се справи с него. Как да се измъкне от ситуацията жива и свободна.
Не много отдавна нищо не можеше да й попречи да потъне в дълбок сън. Едно време никога не би се оставила Пашенка да я спипа неподготвена и да я нарита. Щеше да приеме нуждата да му се изплъзне като предизвикателство, нищо повече. Сега съзнанието й пееше ужасен припев: с двата крака. Хитрата сврака с двата крака.
Но тя не беше сврака, беше само хитра. Да.
Пък и будуването по цяла нощ си имаше предимства. Беше чула как Рупърт става и тършува в багажа й. Тя лежеше и се усмихваше във възглавницата, под която беше пъхната чантичката с лъскавите черни мъниста, в която пък беше прибрана безценната карта.
Щеше да даде на Пашенка картата. Да, точно така. Щеше да му я връчи веднага, след като му подхвърли, че има още много поверителна информация в главата си. Така щеше да съхрани живота си, докато успее да се измъкне.
Сега Валда премяташе с пръстите си чантичката, която висеше на едната и ръка и наблюдаваше множеството от гости, което се тълпеше около отрупаната маса. Всички се усмихваха, обменяха клюки, пълнеха чиниите си с ягоди, филии топъл хляб, тънки резенчета говеждо и студени аспержи. Тя също трябваше да яде, но не беше гладна. Просто искаше да си тръгне. Дори не й пукаше как е облечена, а тя беше издокарана в… наложи се да погледне надолу. Ах, да. Бронзов сатен със сребриста гарнитура. Тя беше най-елегантна от гостите.
Рупърт също не беше за изхвърляне. Висок, слаб, той беше по-аристократичен от тези генерали и посланици. В момента лицето му беше разтегнато в най-чаровна усмивка, докато разговаряше с една от младите провинциални дебютантки. Когато девойката се отдръпна, Рупърт я последва по петите. Дяволите да го вземат! Само ако можеше да разчита на него. Или ако й беше верен. Или ако не беше малодушен подлец. Тогава Валда би пощадила живота му, но вече бе късно. Беше я предал на всички възможни фронтове. Щеше да го елиминира в подходящия момент.
Тя се подпря на бастуна и опита да се заслуша в разговорите. Защо — и самата тя не знаеше. Вече беше задръстена от информация. Напоследък се чувстваше толкова замаяна, че снощи реши да запише малко от узнатите тайни. Малките детайли бяха започнали да й убягват — на нея, която по-рано помнеше всичко!
Освен това някои от хората, които виждаше, бяха започнали да изглеждат… смахнато. Отвреме-навреме й се привиждаше някой мъж, който приличаше на скелет. Жена, бледа като смъртница. Дете, което говореше с кънтящ глас. Когато обърнеше глава, тях ги нямаше. Сякаш призраците на всички, които беше убила, се бяха наговорили да я преследват.
Абсурд. Трябваше да се наспи.
— Лейди Федърстоунбоу — извика лейди Марчънт в ухото й.
Валда подскочи толкова рязко, че лейди Марчънт трябваше да й се притече на помощ, за да не се прекатури.
— Лейди Федърстоунбоу, на всяка цена трябва да си похапнете от вкусния обяд. — Лейди Марчънт грубичко подбутна Валда към масата. — Държим да си подложите добре, за да ни запомните с хубаво.
Валда автоматично превключи на друг режим и стана преливащата от любезност възрастна дама:
— Драга, не мога да се добера до масата от тази навалица. Може би вие ще сте така добра да ми напълните една чиния?
— Милейди, вашата сила винаги ме е впечатлявала. Ето оттук ще минем. — Лейди Марчънт приложи допълнителен натиск върху раменете на Валда и я избута сред множеството гости. — Не бихте желали да пропуснете такова невероятно пиршество.