— За бога, Валда, да не си се побъркала? — Рупърт я гледаше втренчено иззад тълпата.
— Нали виждате, не държа нищо. — Мис Гаст говореше с онзи успокоителен тон, които направо я подлудяваше.
Валда искаше да ги застреля всички, но за съжаление разполагаше само с един куршум. Един куршум, с който да види сметката на никаквицата, която беше задигнала картата.
— Никой не може да краде от мен безнаказано.
С плавни движения мис Гаст разпери ръце:
— Защо не проверите дали вашият документ не си е на мястото? Ще се уверите, че не у мен.
Валда се поколеба. Мис Гаст изглеждаше искрена.
Лейди Марчънт беше раздразнена.
Полковник Грегъри беше… пребледнял.
Валда стисна меките ръбчета на чантичката със свободната си ръка и чу шумоленето на хартия. Почна да й се гади. Тя внимателно отмести пистолета от корема на мис Гаст. Цялата тълпа стоеше като вцепенена, когато тя отвори чантичката си и надникна вътре.
Картата си беше там. Сгъната на квадрат. Червеният печат подчертаваше важността й. Пистолетът увисна в ръката й.
— Съжалявам, мис Гаст… Помислих ви за… Взех ви за някой друг.
— Името ми е мис Пендъргаст. — Гласът на младата жена звучеше уверено, ала ръцете й трепереха толкова силно, че тя трябваше да ги скрие в гънките на роклята си. — Мис Саманта Пендъргаст.
Мистър Монро излезе пред множеството и взе пистолета от ръцете й.
Чу се всеобща въздишка на облекчение.
Лейди Марчънт притисна длан към челото си и припадна по най-неделикатен начин, стоварвайки се на мраморния под като чувал картофи. Мистър Монро веднага й се притече на помощ и коленичи до нея.
— Ароматични соли! — развика се той.
Полковник Грегъри сграбчи мис Гаст в прегръдката си. За момент и тя беше на път да припадне, но после се овладя, вдигна глава и яростно се нахвърли върху него:
— Не ме харесваш, не те харесвам, отказвам да ме наказваш за смъртта на жена ти. Няма да съм изкупителна жертва за срама ти. Тъй че пускай ме — сега!
Изражението на полковник Грегъри в този момент струваше милиони. Валда с удоволствие би догледала тази сценка, но Рупърт я сграбчи и се помъчи да я избута към вратата. Тя му оказа съпротива и той не успя да я помръдне, но хората започнаха да ги гледат. Посланикът и шефът на Хоум Офис я наблюдаваха особено внимателно. Валда се наведе, вдигна пистолета, който лежеше на пода до суетящия се мистър Монро, пъхна го в джоба си и излезе от трапезарията с високо вдигната глава.
Последните думи, които достигнаха до слуха й, бяха на разгневения полковник Грегъри:
— Мис Пендъргаст, съберете багажа си. Връщате се в Лондон още утре сутринта.
26
Уилям влетя в стаята си и изпъди камериера:
— Вън! Чупката!
— Добре, сър, не е нужно да повтаряте. — Клийвърс излезе с гневни крачки от стаята и затръшна вратата след себе си.
Уилям се втренчи подире му. Какво, за бога, им ставаше на всички? Дори гостите, които уж му бяха приятели, побързаха да се сбогуват. Държаха се с него като прокажен, а той просто беше направил единственото, което всеки разумен мъж би направил, когато открие крадец в дома си: беше изгонил този грешник. Нямаше никакво значение, че тя беше красива и всички я обичаха. Нямаше никакво значение, че тя донесе мир и радост на дома му. Нямаше никакво значение, че беше отнел девствеността й с финес, достоен за пиян моряк, а тя му се беше отдала с изяществото на… жена. Жена, създадена за него.
Но тя беше крадла, а крадецът завинаги си остава крадец. Тя беше направила услуга — на него, на Англия, при това с риск за живота си. Ако беше само миналото й, той щеше да се ожени за нея.
Но тя беше откраднала от него. Дреболии — някои без почти никаква стойност, други — напротив. Не ги беше върнала. Въпреки уличаващите доказателства, тя отказваше да си признае, че кражбата е нейно дело и твърдеше, че не знае къде са предметите, докато изражението й говореше противното. Тя беше и лъжкиня освен другото.
Уилям разкъса своите шалче и яка. Захвърли фрака и жилетката си на пода, и разтвори прозореца. Загледа се в нощта, опитвайки се да види светлините на къщурката й.
Трябваше да я хвърли в тъмницата на Хоуксмаут, където да изгние.
Но не можеше. Що се отнася до Саманта, беше мек като масло и сладък като петмез.
И защо? Защото не можеше да забрави начина, по който лунните лъчи огряваха изваяните й рамене, болката в очите й, когато говореше за детството си, силата на обичта й към момичетата…
Той се намести в стола и се зае с трудната задача да изуе стегнатите си ботуши. Значи така: щеше да я изпрати в Лондон и да уведоми с писмо лейди Бъкнел за престъпната склонност на питомката й. Саманта щеше да остане без възможност за честно препитание. Принудата щеше да я изкара на улицата, където тя пак щеше да се върне към стария си занаят. В крайна сметка щяха да я заловят и палачът щеше да надене примката около лебедовата й шия.