Уилям подскочи от ужас и напъха крака си обратно в ботуша.
Не. Това не беше вярната линия на поведение. Мирните лондонски граждани не заслужаваха да им натресе чудовище като Саманта. Нито пък щеше да стои безразлично, докато тя се е запътила към ада с цялото дръзновение на пламенната си личност.
В крайна сметка вината не беше само нейна. Той я беше прелъстил.
Ама че глупак е бил.
След секунди той вече тичаше по стълбището, за да не си даде време за размисъл. Лакеят скочи и му отвори вратата. След малко Уилям се озова пред къщичката, където Саманта се беше заключила, и захлопа с юмрук по вратата.
Кларинда побърза да отвори. Дори на мъждивата светлина от фенера, той видя ужаса и слисването й.
— Полковник! Мис Пендъргаст каза, че не желае да вижда никого.
Уилям я хвана за ръката и я издърпа през прага, след което зае мястото й.
— Не се връщай — нареди той и затвори вратата право в лицето й.
Огънят пращеше весело в уютната стаичка. Свещник пръскаше светлина край отворения куфар.
— Кларинда? — извика Саманта от спалнята. — Кой беше този път? Само не ми казвай, че е било някое от момичетата. Не мога да понеса да ги… — Тя застана на прага и гласът й секна — …отпратя. Силуетът й се открояваше на светлината на свещите. С една ръка беше вдигнала четка за коса с дръжка от слонова кост, а с другата придържаше русите си коси. Както и при първата им целувка, тя носеше онази скромна бяла нощница. Синият й пеньоар беше отворен.
Прелестна. Тя беше прелестна. Сърцето го болеше от красотата й. Желаеше едно-единствено нещо: да я има само за себе си.
Саманта го видя и остана неподвижна за един дълъг момент. После бавно прокара четката през дългата си платиненоруса коса, задържайки я на гърдите си. В следващата секунда тя се озова в спалнята с едно бързо и безшумно движение, и затвори вратата.
Отказът й беше ясен и недвусмислен. Гневът му избухна при това безочие. Когато чу как ключът се превъртя в ключалката, яростта му доби форма. Уилям отиде до вратата и ритна бравата. Вратата беше масивна, бравата — не. Ключалката беше съвсем обикновена, създадена за усамотение, а не за сигурност.
Той отново я ритна.
Тя изскърца.
Уилям се втурна към вратата и мощно се блъсна в нея, разби бравата, олюля се, направи няколко крачки, и спря.
— Прозорецът е отворен — хладно изрече Саманта. — В училището за крадци ни учат винаги да избираме по-лесния начин.
Знаеше, че не бива да му се присмива. Той стоеше с леко разперени ръце, прегърбени рамене, наведена глава и я гледаше като бик, готов да се впусне в атака. От него се отделяха горещи вълни, личеше си, че иска да си го върне, задето беше опетнила доброто му име.
Не я беше грижа, че ръцете му треперят от насилнически порив. Тя също искаше да го фрасне. Искаше да зареже всякаква предпазливост, да пищи, да вика и удря, защото Уилям за пореден път й беше предал урок, който трябваше да е усвоила много отдавна.
Нямаше значение, че тя бе променила живота си. Че непрекъснато работеше над себе си, за да бъде по-добра. Че не… краде. До края на живота си щеше да бъде заклеймявана като джебчийка.
А той… мъжът, когото обичаше. Мъжът, на когото се беше отдала… трябваше да й повярва, а вместо това той първи я беше осъдил. Осъди я и я използва за целите си.
Така стисна четката, че дръжката се отпечата в ръката й.
Уилям си пое дълбоко дъх и го изпусна много бавно:
— Реших да те направя своя жена.
Тя също си пое дълбоко дъх — за да избухне в дрезгав смях.
— Аз? Твоя жена? Да не си се побъркал?
Уилям здраво стисна юмруци и по врата и лицето му плъзна гъста червенина. Той вече не беше мъж, а див звяр — жесток, свиреп и страшен — който се опитваше да се прикрие с булото на цивилизацията. Сякаш то щеше да го спаси от истинското му аз.
— Най-малкото ти беше невинна във физическия смисъл на думата и аз те лиших от тази невинност.
— Ах, значи и ти си бил крадец. — Саманта се усмихна весело. — Краставите магарета през девет дола се надушват.
Уилям изръмжа. Просто изръмжа — това беше думата.
— Аз не съм крадец, но ти си и честта не ми позволява да те пусна по света, за да правиш зло на хората.
— Значи се жертваш, водейки ме в брачното си ложе? Наистина си много благороден. — Гласът и беше пропит от сарказъм.
— По природа си добросърдечна. Трябва ти само здрава мъжка ръка.
Неговата ръка? Той навярно се шегуваше! Саманта приглади нощницата над гърдите си, корема си, бедрата си, показвайки му тялото си, изкушавайки го, присмивайки му се.