— Сигурен ли си, че това са истинските ти мотиви? Сигурен ли си, че не искаш да се ожениш за мен, защото… ме искаш?
— Не, не съм. — Гърленият му глас трепереше от желание. — Искам те.
Тя се усмихна с порочно задоволство.
— Няма да те изпускам от око. Ще се погрижа да не крадеш. Ще се погрижа непрекъснато да си бременна. — Докато говореше, Уилям постепенно изправи стойката си. — Вероятно вече си бременна.
— Говорих с Тери. — Усмивката й изчезна. — Според нея времето не е подходящо за зачеване и е малко вероятно да съм бременна.
— Ще останеш тук и ще видим. Междувременно ще си толкова заета, че няма да имаш време, през което да се отдаваш на страстта си към кражбите.
Пламъците на гнева й избухнаха като огньовете на ада:
— Негодник! Мръсник! — Саманта го замери с четката. — Как смееш? Как сме…
Уилям се наведе и премина в настъпление: улови я и я тръшна на леглото. Тя падна по гръб на дюшека и той я затисна с тежестта си. Гневът помежду им избухна като гейзер. Саманта удряше където й падне по главата, гърдите, раменете. Успя да нанесе няколко доста добри крошета, преди Уилям да успее да хване юмруците й и да вдигне ръцете й над главата.
Телата им потънаха в пухените завивки. Тежестта му я затискаше, когато тя искаше да скочи и… не, не да избяга. Не и нещо толкова интелигентно. Искаше й се да го срита.
— Махни се от мен, ти, нагъл… добродетелен… тъп… грубиян!
Но той не се махна от нея. Вместо това захапа гърлото й и остави бледорозова линия по фината й кожа.
Тя изпищя и почна да се гърчи. Той бе звяр и тя го мразеше от дъното на душата си.
Той я обузда, улови китките й, смачка съпротивата й с тялото си, докато първият етап на борбата не свърши и силата не й изневери.
Тогава Уилям облиза мястото, което беше ухапал.
Саманта шумно си пое дъх. От борбата. От тежестта му върху нея.
— Няма да ти стана жена дори самата кралица Виктория да те предложи на сребърна тепсия.
Той леко се поотмести от тялото й и тя можа да го види. Сините му очи, обрамчени от гъсти черни мигли, бяха помътнели, може би от гняв?
Не, от страст.
Той не я хапеше, за да я накаже, а за да я бележи. Искаше да бъде господар на чувствата й, да събуди в нея определени емоции…
— Гняв. Ти искаш да ме ядосаш. Не те интересува колко съм бясна.
— И защо да ме интересува? Така ми харесваш. — Гърдите му се придвижиха, за да покрият нейните. — Гневът е нещото, което ни свързва, мила моя.
Тя изви пленените си ръце и заби нокти в дланите си.
— Нищо не ни свързва, шефе, ни помниш ли? Я съм си гаменче улично, крадлъ, джибчийкъ, пък ти си шибан пулковник ут армиятъ на Нейну Виличество. Кумандир, дето винаги си е пазил гулямата чест.
Смехът му беше дълбок, нисък, застрашителен:
— Помня едно нещо, което ни свързва. — Уилям улови двете й китки с една ръка.
Саманта знаеше какво ще последва. Нямаше значение колко ненавижда връзката помежду им, за нея съзнанието му беше отворена книга и намеренията му бяха прозрачни. Започна да извива тялото си под неговото в напразен опит да се измъкне.
Уилям измъкна сгъваем, нож от джоба си, натисна механизма му и блестящото острие се показа с щракване.
Гърлото й пресъхна.
— Не мърдай — прошепна той, пъхна острието под ръба на нощницата й, и я разряза. Отначало платът не се поддаде, но острието беше наточено и свърши отлична работа. Уилям плъзна ръка над гърдите й.
Черната му коса падаше на къдрици по челото. Свещите позлатяваха кожата му. Челюстта му беше като изваяна от мрамор, но устните му… когато ръката с ножа премина над гърдите й, устните му се извиха в покоряваща усмивка, каквато тя никога не би очаквала — не би искала да види — у него: усмивка на пират, мошеник и авантюрист. Покоряваща усмивка.
Каква идиотка беше, щом още го обичаше. И то с любов, чийто огън едва сега се разгаряше.
Той се изправи, възседна я и разряза нощницата до коленете й.
— Какво правиш? Да не си превъртял? — кресна тя.
— Не искам да виждам тази нощница. Не искам да виждам този пеньоар. Искам те гола и беззащитна. Това е единственият начин да ти покажа кой командва парада, Саманта. Ако зависеше от мен, щях да те заключа в непристъпна кула, от която само аз имам ключ.
Гласът му преливаше от напрежение и тя усети как започва да й се гади от страх но въпреки това се присмя на неговата искреност:
— Ще открадна ключа и ще се измъкна оттам.
Уилям притвори клепачи и когато ги отвори, онази усмивка отново изгря на устните му. Той затвори ножа и го прибра в джоба си, правейки блестяща демонстрация на сръчност и вещина в боравенето с хладно оръжие. Със свободната си ръка той разкопча панталоните си и смъкна гащетата си. Саманта го наблюдаваше с широко отворени очи.