Бавно, като мъж, танцуващ менует, той плъзна коляно между бедрата й. Тя се опита да събере плътно краката си, но той ги раздели без никакви проблеми.
— Разбираш ли значението на думите „без жал“?
Той нямаше да… нали? Знаеше, че не е способен на това… но също така знаеше, че той няма да разреже нощницата й, няма да я затиска под тежестта си, няма да държи китките й.
Саманта не познаваше този мъж. Не го познаваше истински.
— Никога няма да ти простя — отговори тя.
— Какво? — Той положи целувка на устните й. — Че това, което правя с теб, ти харесва? — Уилям положи целувки върху челото и, очите й, пламналите й бузи. Погали ухото й с език и засмука меката му част.
Тогава Саманта разбра. Той можеше да държи китките й, можеше да се просне върху нея на леглото, и двамата можеха да страдат от болката и негодуванието. Но помежду им гореше огън, който нищо не можеше да потуши.
Не беше случайно, че тя беше девица преди да му се отдаде. Не беше случайно, че той не се бе задомил повторно след смъртта на жена си. Защото те бяха предназначени един за друг. Защото очакваха онзи всепоглъщащ пожар, който нищо не можеше да угаси. Без значение какво ги разделяше или какви обиди си разменяха — те се желаеха и това не можеше да бъде променено.
Мирисът му я обгърна — мирис на земя и на мъж. Бялата му риза се беше измъкнала от колана и нежно докосваше връхчетата на гърдите й, отново и отново. Бедрото му галеше мястото между краката й в бледа имитация на сношение, която разпалваше желанието й да го приеме в себе си. Устата му, която оставяше парещи следи върху кожата й, ръцете му, които я държаха в плен, коляното му…
— Не! — Саманта замята глава и се опита да го ритне.
— Какво ти стана? Твърде много ли ти харесва? — попита Уилям с нежен тон, който не вещаеше нищо хубаво. — Изчервявяш се, а? Пламнаха ли слабините ти? — Той целуна брадичката й и устните му се плъзнаха надолу по гърлото й. — Ако те пипна с пръст долу, ще го плъзна ли с лекота в прохода ти, защото си влажна и хлъзгава от желание по мен?
Казаното от него беше чиста истина и Саманта беше обзета от срам. Ако продължаваше да й говори така, неволно щеше да я доведе до оргазъм.
— Трябва ли да разрежа пеньоара ти до долу? — подвоуми се Уилям.
— Не!
— Да, права си. Харесва ми да те държа така: безпомощна и учудена, в очакване на следващия ми ход. — Той погледна многозначително гърдите й и усмивката му предизвика стягане там долу. — Гърдите ти са толкова красиви. Миналият път не можах да ги огледам както трябва. Беше тъмно, а аз бях отчаян от нужда по теб. Сега виждам, че те сбъдват и най-смелите ми мечти: снежнобели, с розови връхчета, които щръкват, когато се възбудиш, както сега!
— Студено ми е.
Уилям беше наясно с лъжата й, но се постара да си придаде загрижен вид.
— В такъв случай ще те стопля. — Той сведе глава, пое едното розово зърно в устата си и палаво завъртя език около ареолата. Усещането беше върховно и тя притвори клепачи. Гърбът й се изви, бедрата й се стегнаха около коляното му. Уилям отвори широко уста и пое колкото можеше от гърдата й, след което я засмука силно.
Бяха прекарали само една нощ заедно. Откъде знаеше как да я възбуди точно както трябва? Откъде знаеше, че на нея й се ще той да погали гърдата й с мекото на бузата си, после да се премести нагоре и да гризне долната й устна? Саманта отвори уста, за да вдиша отчаяно и Уилям безпощадно се възползва от това, за да я завладее с езика си.
Тя се изви нагоре, мъчейки се да увеличи триенето между телата им. Уилям я целуваше до безпаметност и Саманта си помисли, че дори да не го види никога вече, винаги ще помни вкуса на целувката му. Тогава той прошепна името й, тя отвори клепачи и видя, че той я гледа. Устните му бяха влажни, погледът му беше безмилостен като на сокол, кръжащ над плячката си.
— Не ставай. Не мърдай. Или ще останеш както си, или няма да излезеш от това легло, докато викарият не дойде да ни венчае. Разбра ли?
Тя кимна без да сваля поглед от него, но въпреки това Уилям не й повярва, защото пусна китките й, но остана приведен над нея, сякаш всеки момент отново щеше да я сграбчи.
Гордостта изискваше тя да предприеме опит за бягство, но гордостта беше нещо глупаво — Саманта отдавна беше усвоила този урок. В ситуации като тази практичността беше за предпочитане. Тя беше разумен човек. Джебчийка от бедняшките квартали на Лондон. Нямаше шанс. Той беше по-голям, а вероятно и по-бърз.
И което беше по-важно, тя искаше да се любят. Не както си го представяше той, като насилствено заздравяване на връзката помежду им, а като сладко сбогом. Защото — признай истината, Саманта — желанието да го има беше по-силно от всичко. Обичаше го твърде много за да го лиши — за да ги лиши — от това удоволствие.