Саманта Даунинг
Моята прекрасна съпруга
Глава 1
Тя гледа в мен. Сините ѝ очи блестят, прескачат надолу към чашата с питието ѝ и обратно нагоре. Поглеждам собственото си питие и усещам как продължава да се взира в мен, докато се пита дали проявявам същия интерес като нея. Бегло я стрелвам с поглед и се усмихвам, за да ѝ покажа, че е така. Отвръща ми с усмивка. По-голямата част от червилото ѝ го няма, след като се е превърнало в червеникаво петно по стъкления ръб на чашата ѝ. Приближавам се и сядам до нея.
Тя разбухва косата си. Незабележителна както на цвят, така и на дължина. Устните ѝ помръдват, тя казва „здравей“ и очите ѝ стават по-ярки. Все едно са озарени отвътре.
Физически аз я привличам по същия начин, по който привличам повечето жени в този бар. На трийсет и седем години съм, в отлична форма, всичката ми коса е на мястото си, притежавам точното количество трапчинки и костюмът ми приляга така, сякаш е ушит специално за мен. Затова ме погледна тя, затова се усмихна, затова е щастлива, че дойдох да седна при нея. Според нея, аз съм точният мъж.
Плъзвам телефона си по плота на бара към нея. На екрана му е изписано съобщение.
Здравей. Казвам се Тобайъс.
Тя го прочита и присвива вежди, погледът ѝ се стрелва между телефона и мен. Написвам ново съобщение.
Глух съм.
Веждите ѝ рязко подскачат нагоре, тя покрива уста с ръка и кожата ѝ се облива в розово. Смущението се изписва по един и същ начин върху всяко лице.
Тя поклаща глава срещу мен. Съжалява, толкова съжалява. Нямаше представа.
Разбира се, че нямаше. Как би могла да имаш?
Усмихва се. Не точно широко.
Вече не съм онзи образ в ума ѝ, вече не съм мъжът, когото си е представяла, но сега не е сигурна какво точно да направи.
Тя взима телефона ми и отговаря на съобщението.
Аз съм Петра.
Приятно ми е да се запознаем, Петра. Рускиня ли си?
Родителите ми бяха.
Кимвам и се усмихвам. Тя кимва и се усмихва. Виждам как мислите ѝ препускат.
Би предпочела да не остане с мен. Тя иска да си намери мъж, който може да чуе смеха ѝ и не се налага да изписва думите си.
В същото време съвестта ѝ диктува да не дискриминира. Петра не иска да бъде повърхностното момиче, което отказва на един мъж само защото е глух; тя не иска да ме отхвърли по същия начин, както толкова много други жени са правили.
Или поне така си мисли.
Вътрешната ѝ борба наподобява пиеса в три действия, която се разиграва пред очите ми, и аз знам как ще завърши. Поне в повечето случаи.
Тя остава.
Първият ѝ въпрос е свързан със слуха ми, или по-точно с неговата липса. Да, глух съм по рождение. Не, никога не съм чувал нищо, нито нечий смях, нито нечий глас, нито джафкането на някое кутре или самолет в небето.
Петра ме дарява с тъжен поглед. Не осъзнава, че това е снизходително, и аз не ѝ го казвам, защото полага усилие. Защото не си тръгва.
Пита дали мога да чета по устните. Кимвам. Тя започва да говори.
— Когато бях на дванайсет години, си счупих крака на две места. Паднах с колелото.
Устата ѝ се движи по най-подчертания, гротескно преувеличен начин.
— С други думи, наложи се да нося гипс, който покриваше крака ми от стъпалото, чак до бедрото.
Тя спира и очертава с пръст линия по бедрото си, в случай че не съм успял да я разбера. Разбрах я, но оценявам усилието. И бедрото.
Тя продължава.
— Не можех да ходя цели шест седмици. В училище трябваше да се придвижвам с инвалидна количка, защото гипсът беше твърде тежък, за да ходя с патерици.
Усмихвам се и почти успявам да си представя малката Петра с нейния огромен гипс. Почти успявам да си представя накъде отива тази тъжна история.
— Не твърдя, че знам какво е да живееш цял живот в инвалидна количка, нито да страдаш от трайно увреждане, просто винаги съм се чувствала така, сякаш… ами, сякаш донякъде съм успяла да разбера какво ли би било да живееш по този начин, разбираш ли?
Кимвам.
Тя се усмихва с облекчение, уплашена историйката ѝ да не ме е засегнала.
Пиша:
Ти си много чувствителна.
Тя свива рамене. Грейва от моя комплимент.
Изпиваме по още едно питие.
Разказвам ѝ история, която няма нищо общо с глухотата ми. Разказвам ѝ за домашния си любимец като дете, една жаба на име Шърман. Той беше една голяма американска жаба, която седеше на най-големия камък в езерцето и ловеше всичките мухи. Никога не опитах да хвана Шърман, просто слизах при езерцето да го наблюдавам и понякога той също ме наблюдаваше. Беше ни приятно да седим заедно и аз започнах да го наричам свой домашен любимец.