— Нямам навик просто да забранявам на децата си да правят нещо.
Лъжа.
— Предполагам, че по това се различаваме — казва Ханк.
— Може би трябва да се върнем към настоящия проблем — предлагам аз. — Не мисля, че е нужно да навлизаме в разискване на родителските си виждания.
— Добре. Вие ще държите сина си далеч от нашата дъщеря и точка по въпроса.
Пристига сметката и Милисънт я грабва, преди Ханк да успее. Подава ми я с думите:
— Ние ще платим.
Вечерята приключва с кратко, напрегнато сбогуване.
На път за вкъщи, Милисънт мълчи.
Когато се прибираме, Рори ни чака на вратата. Китката му е навехната, не може да играе голф и е наказан. Фейт е единственото, което му е останало, или поне той си мисли така. Не изгарям от нетърпение да му кажа, че е загубил и нея.
С тази разлика, че не се налага да го правя. Милисънт се приближава до Рори и слага ръка върху бузата му.
— Всичко е наред — казва тя.
— Всичко е наред? Наистина ли?
— Честна дума.
Рори хуква с телефон в ръка, за да се обади на Фейт, която ще получи различна информация от своите родители.
Милисънт ми намига.
Питам се дали така се научават някои момичета да бъдат подмолни. От нечия чужда майка.
На следващия ден ни се обаждат от училището. Заради Джена, а не заради Рори — и този път поводът не е някакво оръжие или стомахът ѝ. Този път е по повод на оценките ѝ.
Тя винаги е била отличничка, но през последния месец оценките ѝ са се понижили. Днес не е предала доклада, който е трябвало да подготви. Джена дори не е дала на учителката някакво обяснение за това.
И двамата с Милисънт нямаме никаква представа защо. Джена винаги е била толкова чудесна ученичка, че дори не преглеждах оценките ѝ в сайта на училището, където ги качваха всяка седмица. След множество съобщения и телефонни разговори решаваме да поговорим с нея след вечеря.
Милисънт започва, като ѝ казва, че от училището са се обадили, после продължава с думите:
— Кажи ни какво се случва.
Джена не отговаря, изсумтява и поклаща глава.
— Не разбирам — казва Милисънт. — Винаги си имала отлични оценки.
— Какъв е смисълът? — казва Джена. Тя става от леглото и прекосява стаята. — Ако някой може просто да ме заключи в едно мазе и да ме измъчва, какъв е смисълът?
— Никой няма да ти причини това — казвам аз.
— Обзалагам се, че всички онези мъртви жени са вярвали същото.
Още един удар в стомаха. Този път сякаш ме пробожда шило за лед.
Милисънт си поема дълбоко дъх.
След като се запозна с Клеър, Джена изглеждаше така, сякаш се чувства по-добре. През цялото време говореше как иска да стане детектив. Всичко това спря, когато разбрахме за църквата.
Опитваме се да подходим към нея от всички възможни посоки, да облекчим страха ѝ с помощта на логиката. Не много успешно. Не получаваме нищо повече от обещание, че повече няма да пренебрегва задълженията си в училище.
Докато излизаме от стаята на Джена, виждам една разтворена тетрадка на леглото ѝ. В нея си е водила записки, докато е проучвала колко жени отвличат и убиват всяка година.
Милисънт взима телефона си, за да се опита да намери нов терапевт.
Това се случва на третия ден, откакто няма нова информация за църквата. Клеър всяка вечер свиква пресконференция, за да повтори онова, което вече знаем.
Четвъртият ден започва с кучешки лай. В квартала ни живеят няколко кучета, така че няма как да разбера кое точно ме събужда в пет сутринта, но това просто не спира да лае.
Сядам в леглото и се чудя как не ми е хрумнало досега.
Куче.
Достатъчно голямо, за да помогне на Джена да се чувства в безопасност, и достатъчно агресивно, за да лае, когато отвън има някого. Например по Рори, когато се опитва да се промъква навън или обратно вътре.
Иска ми се сам да се ритна по задника, задето не съм се сетил по-рано. Едно куче би разрешило толкова много от нашите проблеми.
Както никога, ставам преди Милисънт. Когато тя слиза на долния етаж, облечена за джогинг, аз пия кафе и проучвам различни породи кучета в интернет. Щом ме вижда, тя замръзва намясто.
— Искам ли да знам защо си…
— Виж — казвам аз и посочвам екрана. — Това е в приюта, смесена порода между ротвайлер и боксер.
Милисънт взима кафето от ръката ми и си пийва една глътка.
— Искаш куче.
— За децата. За да пази Джена и за да не може Рори да се промъква навън.
Тя ме поглежда и кимва.
— Това звучи гениално.
— И на мен ми се случва понякога.
— Ти ли ще се грижиш за това куче?