— Децата ще се грижат за него.
Тя се усмихва.
— Щом казваш.
Приемам това за отговор „да“.
В една почивка между уроците отивам до приюта. Една мила жена ме развежда, а аз ѝ обяснявам какво точно търсим. Тя препоръчва няколко различни кучета, като едното е смесената порода между ротвайлер и боксер. Името му е Дигър. Тя проверява документите и казва, че е подходящ за семейство, но децата трябва първо да дойдат в приюта и да се запознаят с него, преди да ни позволят да го осиновим. Обещавам на жената, че ще се върна.
Кучето ме изпълва с предпазлив оптимизъм.
Спирам на гишето за обслужване на автомобили на един ресторант за бързо хранене и си взимам ледено кафе и панини сандвич. Докато седя пред прозореца за получаване на поръчката, виждам телевизора вътре. Клеър Морис провежда поредната пресконференция. Надписът в долния край на екрана кара сърцето ми да подскочи.
Нови трупове открити в църква
Когато касиерката отваря плъзгащия се прозорец, за да ми подаде храната, чувам гласа на Клер.
— … в мазето бяха открити телата на три млади момичета.
Изслушвам останалата част от пресконференцията на паркинга по радиото в колата.
Три жени, и трите убити наскоро.
От полицията трябва да грешат за времевия диапазон. Невъзможно е някой да е заровил три трупа, докато Линдзи беше…
— Поне два от труповете са били заровени достатъчно скоро, за да установим начина, по който са били убити. Както и другите, те са били удушени. Има и следи, че са били измъчвани.
Не мога да си поема дъх, защото Клер не спира да говори.
— Освен това на стената на мазето, зад една лавица, открихме написани думи. ДНК анализът още не е готов, но кръвта съвпада с тази на Наоми.
Когато Клер прочита думите на стената, сърцето ми спира.
Тобайъс
Глух
Глава 60
Наоми не би могла да напише името на Тобайъс. Тя никога не се беше срещала с него.
Размишлявам над това, опитвам се да проумея как се е случило. Линдзи познаваше Тобайъс. Знаеше, че е глух.
Но нейното тяло беше открито преди изчезването на Наоми. Двете не може да са си говорили, да са обменили подобна информация.
Милисънт беше единствената, която…
Не. Това би означавало, че ме е натопила — не само за убийствата на Наоми и Линдзи, но и за другите три жени.
До една убити от Тобайъс.
Наоми не знаеше нищо за Тобайъс.
Но Милисънт знаеше. И сега използва неговата самоличност, за да ме натопи.
Прозрението ме поразява като бомба в детска анимация — от онези с дългия фитил, прикрепен към голяма кръгла топка. Всеки път, когато Клер каже нещо, фитилът изгаря още малко. И накрая бомбата избухва в главата ми.
Пресконференцията приключва и говорителите по телевизията продължават репортажите си. Повтарят същите думи, отново и отново.
Тобайъс
Глух
Всички останали чуват думите, точно като мен.
Включително и Анабел.
И Петра.
Барманите.
Те всички ще са запомнили глухия мъж на име Тобайъс. Така го бяхме измислили, всичко в него трябваше да бъде забележително. Просто не по този начин.
Сега знам какво е правила Милисънт, докато аз седях вкъщи при Джена, всички онези дни и нощи.
Бъдещето се разгръща пред очите ми като кървав червен килим.
Някой ще отиде в полицията, ще направят скица по описанието му, ще я покажат навсякъде. Приятелите и клиентите ми ще видят, че прилича на мен. Може дори да започнат да се шегуват с това. Никой няма да знае, че съм аз, не и наистина. Всичко ще бъде весело и забавно, докато в полицията не се получи анонимен сигнал.
И може би ще ме идентифицират.
Анализът на моето ДНК ще им покаже всичко необходимо. Ако разполагат с него. Ако Милисънт го е оставила умишлено.
Не.
Да.
Ако аз исках да натопя някого, щях да намеря начин да използвам неговото ДНК.
Милисънт има предостатъчно достъп до моето.
Отбивам до пътя. Затварям очи, облягам глава назад и обмислям всички начини, по които Милисънт би могла да ме натопи. Всичко това ме залива като цунами.
Някакъв мъж спира, натиска клаксона си, пита дали се нуждая от помощ.
— Всичко е наред — казвам аз и му показвам телефона си. — Пътна помощ идва насам.
Той махва с ръка и продължава по пътя си. Завиждам му, че може да го направи. Просто да продължи по пътя си.
Но аз не мога да продължа напред, не и без позволението на Милисънт. Мислите ми се въртят в кръг, хрумва ми идея, проследявам я до края и се убеждавам, че никога няма да успея да я осъществя. Всяка улица е задънена, всяка идея вече е била обмислена от моята съпруга. Сякаш се намирам в огромен лабиринт без изход. В крайна сметка не съм човек, който умее да планира — не и толкова добре, колкото моята съпруга.