Телефонът ми звъни.
Милисънт.
Приемам обаждането, мълча.
— Гума ли спука? — казва тя.
— Моля?
— Още си спрял край пътя.
Поглеждам нагоре, сякаш оттам ме наблюдава дрон или камера. Или може би тя контролира комуникационните спътници. Няма да се изненадам.
Но вместо това коленича и поглеждам под колата. Тракер — точно като онзи, който аз сложих на нейната кола.
Знаела е, че я следя. Затова така и не разбрах за църквата.
— Още ли си там? — казва тя.
Започвам да крача нервно край колата. Сякаш някой пуска ток в мозъка ми, отново и отново.
— Милисънт, какво си направила?
Тя се разсмива. Остър смях.
— Аз ли какво съм направила?
— Убила си…
— Отвори си багажника.
— Моля?
— Багажника — казва тя. — Отвори го.
Колебая се, представям се какво би могло да има вътре. Чудя се какво ли е направила. Не е нищо хубаво.
— Хайде — казва тя.
Отварям багажника.
Вътре няма нищо друго, освен оборудването за тенис, всичко е на мястото си, до последната ракета.
— Какво си…
— Резервната гума — казва тя.
Телефонът ми, предплатеният. Онзи, в който са съобщенията от Линдзи и Анабел. Проверявам с ръка под ръба на резервната гума, но не напипвам телефона. Вместо това изваждам синьо стъклено топченце.
Обицата на Петра.
Другата.
Може би я е открила сама, или може би Рори я е оставил някъде, където да я види. Може би синът ми наистина ми е толкова сърдит.
Не. Сигурен съм. Точно така е узнала истината Милисънт. Бил съм заловен два пъти с едно и също доказателство.
— Аз не съм направила нищо — казва тя. — Ти направи нещо. Ти направи всичко това.
— Милисънт, не знам какво си мислиш, че се е случило…
— Не се дръж снизходително с мен, като отричаш.
Прехапвам езика си, вкусвам кръв.
— От колко време планираш това?
— Има ли някакво значение?
Не. Вече не.
— Може ли да ти обясня? — питам аз.
— Не.
— Милисънт…
— И какво ще направиш сега? — казва тя. — Ще избягаш и ще се скриеш, или ще останеш и ще се бориш?
Нито едното. И двете.
— Моля те, не прави това.
— Виждаш ли, това ти е проблемът.
— Кое?
— Винаги се фокусираш върху грешните неща.
Иска ми се да я попитам кои са грешните неща, но се спирам. Точно както каза тя.
Тя се смее.
Връзката прекъсва.
Глава 61
Би трябвало да ми прилошее. Би трябвало да повърна всичко, което се намира в стомаха ми, защото когато съпругата ми от петнайсет години ме е натопила за убийството на поне пет жени, от това би трябвало да ми прилошее до смърт. Вместо това се чувствам така, все едно цялото ми тяло е било инжектирано с новокаин.
Това не е лошо, защото така мога да мисля, вместо да чувствам.
Да избягам и да се скрия. Да остана и да се боря.
Нито един от тези варианти не ми допада. Точно както не ми допада затворът, смъртното наказание, смъртоносната инжекция.
Да избягам.
Първо, правя инвентаризация. Кола, половин резервоар с гориво, един сандвич панини, недоизпито студено кафе и около двеста долара в брой. Не мога да използвам кредитни карти, защото Милисънт ще ме проследи.
Питам се дали имам достатъчно време, за да изтегля пари в брой от банката.
Оттам нататък възможностите рязко намаляват. Не мога да остана дълго време с тази кола, освен ако не се отърва от регистрационния номер, а и не знам къде да отида. Канада е твърде далече. Докато се добера дотам, снимката ми ще бъде по всички новинарски емисии.
Единствено Мексико е достатъчно близо, за да стигна с кола, и дори това не е съвсем сигурно. Всичко зависи от скоростта, с която ще се развият събитията. Името и снимката ми може да се окажат по телевизията в рамките на няколко часа.
Бих могъл да напусна страната със самолет, но така ще се наложи да използвам истинския си паспорт. Ще знаят къде съм кацнал. В нито един момент не ми е хрумвало да се подготвя за подобно бягство.
Милисънт знае това.
Ако избягам, ще ме хванат.
И това би означавало да изоставя децата си. При Милисънт.
Сега вече ми става лошо. Край пътя, зад колата, повръщам всичко. Спирам едва когато в стомаха ми не е останало нищо.
Да избягам и да се скрия. Да остана и да се боря.